Леля Пена се събуди в добро настроение. Днес беше рожденият ден на отрочето й и очакваха много гости. Напоследък беше забелязала тенденцията да се празнува детски рожден ден в парка и тутакси прегърна идеята, защото й поднасяше чудесни възможности. Набутваш цялото плюскане в пликове и торби, после го разпределяш в пластмасови чинийки с пластмасови вилички и лъжички, щедро разливайки безалкохолно в пластмасови чашки. Даже беше помолила гостите да си носят сгъваеми столчета – или поне тези, които възнамеряваха да подвият крак по някое време през деня. Не че не можеше директно да се пльоснеш и върху тревата, ама ще си нацапаш дрехите, не друго. Стигнаха в парка, накачулиха няколко балона по дърветата, опънаха един хамак, наредиха масата с изискания пластмасов сервиз и изтъпанчиха най-отгоре поръчковата торта уникат, закупена с кредит и изобразяваща всичките супергерои в смъртоносна схватка, а най-отгоре – изтипосано със супермеч в ръка суперотрочето, самото то, изработено от шоколадов фондан. След буйно замерване с храна при децата и обичайната доза клюки от възрастните дойде многоочакваният момент за духането на свещичките. Таткото засне паметния миг на камера, децата се наредиха в кръг и запяха с пълно гърло „Хепи бъртдей”, а отрочето духна свещичките, разпръсквайки слюнка върху тортата и върху най-близко стоящите хлапета. Последваха бурни аплодисменти, сълзи от гордата майка, потупване по рамото от гордия татко и криви усмивки от няколко майки, наблюдаващи със завист тортата, която в детските среди е нещо като белег за положение в обществото. Общо взето се равнява на колА в света на възрастните. Все пак по колите посрещат и по колите изпращат…
И така, рожденият ден завърши благополучно с много подаръчни ваучери, камиони с дистанционно управление, хеликоптери със светлини, всички излизащи от огромни картонени кутии. Дойде време да се разотидат. Да не кажете, че леля ви Пена е проста, беше си приготвила пликове за боклук – набута вътре всички кутии, чашки, чинийки и прочие и се запъти тържествено да ги изхвърли в близкото кошче. Само че виж ти сега простотия българска – взели, та сложили в парка малки кошчета, не като боклукчийските кофи на улицата. Напъна госпожата мишци, впрегна всички мускули, за да натъпче в кошчето огромните пликове в неправилна форма, но безуспешно. Единият, който беше влязъл наполовина, от натиска се скъса и отвътре полетяха издайническите атрибути на детското парти, а останалите пликове стовари до кошчето. „Ейййй, скапана държава! Все нещо ще се намери да ти развали настроението! Българска работа значи! Как пък не им хрумнало да сложат по-големи кофи, къде да си изхвърли човек боклука! И после що било мръсно! Ми ей затова! Щото са ни скапани и политиците, и управниците, и цялата ни държава е такава!” И докато сумтеше, крачейки обратно към полянката, една жена й подвикна: „Госпожо, така ли ще си оставите боклуците?! Това е парк все пак! Ей там на улицата има голяма кофа, преместете ги поне!”
Пена окончателно се прости с доброто си настроение и избълва в ответ, смесвайки Ти и Вие и пръскайки слюнка: „А бе, госпожА, я си гледайте работата! Е@ати нахалницата! Не виждаш ли, че си хвърлям боклуците! Я виж ей там к’во е, ма!” – и тя посочи самодоволно отсрещната полянка, където самотно се вееха балони и по тревата се търкаляха пластмасови прибори, чашки и чинии… Види се, че и там някое достойно българско дете е пораснало с още една година! Леля Пена искаше да се покаже къде-къде по-интелигентна и възпитана от онези прасета, които си бяха зарязали цялата кочина. И след като даде на нахалната госпожа да разбере колко богат е речникът й на ругатни, си продължи по пътя, мърморейки си: „Еййй, няма да се оправим никога, докато сме такива боклуци, братче! Тюх! Все ще се намери някой кретен да ти развали настроението!” Докато леля Пена се отдалечаваше от местопрестъплението, зад гърба й едно бездомно куче вече бе понесло в зъби един от пликовете, сипейки боклуци навсякъде, за да уважи и то празника на суперотрочето.
Цветелина Велчева©
Още истории от поредицата „Реално и банално от живота“ четете тук:
