Шалва Амонашвили e грузински педагог и психолог. Той е създател на концепцията на хуманната педагогика по времето на Съветския съюз. Хуманната педагогика се обръща към личността на детето, отрича авторитарната, повелителна педагогика. Шалва Амонашвили е доктор хонорис кауза на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Публикуваме размисли на Шалва Амонашвили за утрешния ден на шестгодишните деца и ученици:
„Размишлявах върху проблема за детството на моите шестгодишни деца и понякога ми се струваше, че като ги карах да седят на чиновете, аз им отнемах детството. Размишлявах върху това, че навсякъде, където и да карат децата да седнат, учителите и възпитателите, майките и татковците да ги учат да четат и да пишат, да събират и да изваждат, те също може би отнемаха детството на тези малки деца.
Веднъж, когато седях на заниманията и наблюдавах децата, чух казаните ми шепнешком думи от моята колежка Наталия Карчаули: „Знаеш ли, за да дадем на шестгодишните истинско детство, трябва да ги учим!” Тогава тези думи ми се сториха парадоксални: „Защо да отнемаме една година по-рано детството на децата! – слушах аз от някои учени. – За къде да бързаме?” А тя каза: да ги учим, за да им дадем истинско детство!
… Учените и досега спорят дали е нужно да обучаваме децата в играта и какво може това да им донесе. И мнозина са склонни към императивността, предсказват, че такова обучение може само да им навреди, тъй като ще им се стори, че ученето е игра. Не е ли по-добре още от началото децата да разберат, да почувстват и преживеят с какви трудности и неприятности е свързано ученето? А не се ли крие тук коренът на същото зло: изведнъж на децата да се стори, че ученето е само мъка и страдание?
Според мен е по-добре въпросът да не се поставя така, че да се изясни психологическата същност на играта и да се реши на тази основа проблемът за характера на обучението. За играта водещото е възможността за свободен избор. Детето избира играта, то играе тази игра, докато му омръзне, и излиза от нея, щом почувства задоволяване на своята потребност.Чувството за свободен избор, както ми се струва, представлява психическата основа на играта.
Но това не означава, че като използва правото на избор, детето избира в играта само такива форми на активност, които няма да са свързани с трудности. Когато избира играта, по този начин то избира и трудността и става целенасочено, волево, съсредоточено в преодоляването й. Именно преодоляването на трудността прави за детето играта емоционално обагрена и мотивирана.
… Моят опит ми подсказа да отделя десет въпроса, свързани с работата на подготвителния клас (на шестгодишни деца, които след една година ще бъдат в първи клас), на които бих отговорил с категорично „Не” или „Да”.
Ето въпросите, на които аз отговарям с „Не”!
1. Може ли да се прилага в подготвителния клас опитът от работата с първи клас без промени? – Не!
2. Може ли да се заставят децата незабавно да изпълняват заповедите и разпорежданията на учителя? – Не!
3. Може ли да се дават на децата задължителни домашни работи? – Не!
4. Може ли да се поставят на децата бележки? – Не!
5. Може ли да се говори в клас кое от децата се учи по-добре от другите? – Не!
6. Може ли да се изисква от децата по време на урок да държат ръцете си отзад? – Не!
7. Нужно ли е да се отнема от детето играчката, която то е донесло в училището? – Не!
8. Може ли да се оставя детето втора година?- Не!
9. Нужно ли е да се изисква от децата да ходят на училище с ученическа униформа, с ученически чанти? – Не!
10. Може ли да се приемат в подготвителния клас деца, на които до 6 години не достигат 2-3 и повече месеци? – Не?
Ето и въпросите, на които моят опит отговаря положително:
1. Нужна ли е специфична методика за работата в подготвителния клас? – Да!
2. Може ли да се прилага в подготвителния клас опитът от възпитателната работа в детската градина с децата от последната група? – Да!
3. Нужно ли е да се насърчават децата да изпреварват учителя при изучаването на учебния материал? – Да!
4. Може ли учителят нарочно да допуска грешки, а децата да ги откриват и поправят? – Да
5. Изисква ли се от учителя артистичност в работата с децата? – Да!
6. Допустимо ли е да се дават на децата разнообразни задачи за свободен избор? – Да!
7. Нужно ли е да се засили самостоятелната работа на децата? – Да!
8. Нужно ли е децата да преценяват урока? – Да!
9. Желателно ли е да се дават на родителите характеристиките на децата и да се подготвят за тях пликове с образци отработите на децата? – Да!
10. Нужно ли е да се провеждат открити уроци за родителите? – Да!
Тези „Да” и „Не” и всички останали „Да” и „Не” също, които могат да възникнат в бъдеще при работата с децата, аз извеждам от най-главната и според мен единствено вярна педагогическа позиция, на която ще стоя и занапред:
Децата трябва да се обичат със сърцето на учителя, а за да ги обичаме така, нужно е да се учим как трябва да проявяваме тази обич. Всеки училищен ден, всеки урок трябва да бъде осмислен от учителя като подарък за децата. Всяко общуване с детето трябва да вдъхва у него радост и оптимизъм.”
Откъси от „Здравейте, деца! Как сте, деца?”, Шалва Амонашвили;
Народна просвета, София, 1989 г.;
Превели от руски: Господинка Иванова и Ана Григорова;
Източник: http://cao.bg
