Постоянно се случва нещо, което ни ядосва, нервира, безпокои, общо взето разклаща ритъма ни на живот. В тези моменти имаме склонността да се самосъжаляваме и да се питаме защо все на нас ни се случват такива неща!

Тръгваме на работа, нагласени за важната среща, и колата ни изпръсква. Трамваят тръгва под носа ни. Метрото закъснява необичайно много. Пазарската торба се къса. Пералнята протича в най-неподходящия момент. Колата се разваля точно преди да пътуваме. И т.н., и т.н. Списъкът е безкраен, нали? И всичко това несъмнено е вбесяващо.

Истинският въпрос обаче не е защо се случва все на нас, а да се запитаме за какво наистина си струва да се тревожим и колко от тези неща се случват непременно само на нас?

За някои хора е наистина ужасно трудно да повярват, че голяма част от проблемите са просто злощастно стечение на обстоятелствата. Те са убедени, че някаква зла висша сила крои своите пъклени планове да им стовари купища неприятности, и то в най-неподходящия момент.

Няма как да е просто съвпадение, че са забравили поръчката ми за вечеря или пък са забравили да ми донесат сосовете, или пък, че мястото ми в театъра се дублира с нечие друго, или пък, че батерията на телефона се предава по никое време. Защо на другите не объркват дрехите от химическото чистене, не крадат портмонето или чисто новото колело? Защо в градския транспорт винаги сядам до някого, който излъчва странна миризма? Защо се редя на опашката в супермаркета, където внезапно изниква проблем с касовия апарат или с покупката на клиента пред мен? Защо точно в моята салата ще се намери муха или някаква друга буболечка… или косъм?

Сякаш някой постоянно ми залага капани и ми се присмива. Дали пък няма някаква световна конспирация, за да изглеждам като кръгъл идиот? Иначе защо бих си напръскал панталона преди важна среща или бих се разкарвал цял ден със смъкнат цип или със залепен стикер на гърба?

Да, някои хора могат да станат доста подозрителни. И не можем да ги виним, че се чувстват така.

Печалната и трогателна истина обаче е, че почти никога не става въпрос за каквато и да е конспирация. Сякаш вътре в нас има едно гласче, което ни нашепва за началото на свръхчувствителност, граничеща с параноя: това е гласът на омразата към самите себе си. Когато си въобразяваме, че целият свят е срещу нас, започваме малко по малко сами да се изправяме срещу себе си. и спираме да се обичаме.

А започнем ли да не се харесваме, е съвсем естествено да ни преследва усещането, че всички са срещу нас. Рецепционистката в хотела знае колко сме ужасни и затова ни дава най-малката и тъмна стая с развален климатик. Сервитьорът е доловил отдалече колко сме отвратителни, затова избира точно нашите панталони, върху които да изпусне парченце масло. Мобилният оператор знае, че сме пълни идиоти (и че си мислим ужасни неща за самите себе си) и затова се е погрижил телефонът ни да се развали на втория ден от почивката.

Трябва да проумеем, че подозрителността ни е симптом на себеомраза, която води началото си не от някакви реални схеми на Вселената срещу нас, а от детството ни, когато може би са ни липсвали достатъчно внимание, обич, грижа. Може би не са ни уверявали, че сме чудесни и добре, че заслужаваме да бъдем щастливи. Замислете се само дали не се самонаказвате за някакви вини, вменени у вас още в ранна възраст? Може би заради това смятате, че на вас просто не може да се случи нещо хубаво! Не е вярно, че светът ни мрази, а ние самите сме се научили да презираме себе си, което ни преследва под формата на въображаеми засади, схеми и конспирации. 

Всъщност никой не ни се присмива. Не са ни обичали достатъчно и затова не харесваме особено себе си. Това е печалната истина и точно поради тази причина трябва да сдържаме гнева си и да отпуснем обичта, състраданието и толерантността към самите себе си.

По материали от: theschooloflife.com