Направих спонтанен аборт

Текстът на Джесика Зукър за The Guardian е едно от най-болезнено истинските неща, които сме чели по темата спонтанен аборт. Тя е табу, за нея никой не говори, страхуваме се да не би да омагьосаме нещо лошо само при споменаването на думата „аборт“. А не трябва да е така. Ето една история, която си заслужава да бъде прочетена.

***

„Боже, още изглеждаш бременна!“, каза майка ми, оглеждайки ме от главата до петите. „Мамо, пометнах преди два дни. Какво очакваш?“ На мига съжалих, че допуснах да ме посети, още докато травмата беше толкова осезаема.

Не за първи път се оказвам затрупана от някой от неуместните коментари на майка ми. Този разговор обаче се оказа повратна точка. През годините винаги намирах как да извиня такъв тип размяна на реплики. Опитвах се да предпазя себе си, като не си признавам, че майка ми не е способна да ми е майка по начина, по който аз имах нужда. Но в този момент очаквах и имах нужда от повече.

Бях в 16-ата седмица на бременността си с второто ми дете, когато прокървих. Макар че до този момент всичко беше нормално, едно момиченце, което никога няма да познавам, излезе само, докато бях сама вкъщи. Обадих се на лекарката си в паника, докато лежах на пода в банята, а тя ме напътстваше как да срежа пъпната връв. Каза ми да увия бебето и ме инструктира да отида незабавно в кабинета ѝ. Докато кървях, преминах през дилатация и кюретаж без никакви медикаменти – физическа болка, която си съперничеше с емоционалната, пулсираща в цялото ми тяло.

Майка ми остана само за няколко часа, но отровата, която бълваше, помрачи впечатлителното ми съзнание. До вечерта вече бях толкова разстроена, че общуването ни направо ме замайваше. Трябваше да съм честна с нея.

„Това, което ми наговори днес, наистина ме нарани“, казах отчетливо по телефона. Знаех, че е много вероятно искреността ми да бъде посрещната с гняв, или най-малкото - с изненада.

„Много си чувствителна“, отговори тя равно – мантра, с която ме „даряваше“ през цялото ми детство. „Никога не знам как трябва да се държа с теб.“

„Да коментираш тялото ми дни след спонтанен аборт е абсолютно неуместно. Току-що загубих дете. Вкъщи, сама! Видях мъртво бебе! Моето мъртво бебе.“

Затвори ми.

Обадих се пак. Тя отказа да говори с мен. Колкото повече се изостряше нервността ми, толкова по-настоятелна ставах. Звъннах ѝ отново.

„Винаги ме изкарваш виновна“, каза тя с отбранителния тон на някой тийнейджър. „Явно нищо не мога да направя както трябва.“

„Разбира се, че още изглеждам бременна! Иска ми се още да съм бременна. Как не виждаш жестокостта във всичко, което каза?“

Тряс.

И със засилването на телефонния сигнал се усили и мъката ми. Нямаше как да забравя десетилетията на разочарование в отношенията майка и дъщеря, така, както нямаше как да забравя и душевното опустошение, след като видях мъртвото си бебе, провесило се от мен.

Месеци след това, по време на последвалата ми бременност, с майка ми минахме отново през това, което се случи тогава помежду ни. Това, което разбрах, е, че тя ми никога не е познавала жена, претърпяла спонтанен аборт. Или, за да го кажа по-точно – заради мълчанието около помятането, майка ми не е наясно дали познава такава жена.

Изобщо не ѝ се е налагало да търси „правилните“ думи, досега. Макар че коментарите ѝ бяха абсолютно непоносими, те отвориха очите ми за много по-голям културен проблем: липсата на разговор за спонтанните аборти и раждането на мъртво дете.

Въпреки че приблизително една на всеки четири бременности завършва със загуба, обществото ни е изненадващо мълчаливо за тези травми. Срам, позор и страх – страх от това, че по някакъв начин ще предизвикаш такава загуба и в бъдещи бременности; че вината е твоя; че сигурно нещо не е наред с тялото ти – мълчи си. А как ли щеше да е, ако се отнасяхме към темата различно?

Не мога да не се замисля дали майка ми и останалите, които са се сблъсквали с такава травма, биха били по-подготвени какво да кажат, ако спрем с това мълчание. Изобщо не се опитвам да омаловажа постъпката на майка ми. Вместо това призовавам за културна рамка, чиято цел е да нормализира, да дестигматизира и да снабди майките и дъщерите (а и останалите) с похвати, с които да съчувстват на другия по-цялостно.

Например, може и да забележим грандиозна промяна, ако се противопоставим на схващането, че трябва да пазим бременностите си в „тайна“ до началото на второто тримесечие, когато сме „вън от опасност“. Жените, преживели загуби на по-късен етап, може да поспорят, че никога не сме съвсем „вън от опасност“. По този начин ще започнем да виждаме загубата като нещо нормално (или поне печално често срещано), а когато това се случи, ще можем да превъзмогнем чувството на отчуждение и изолация, за което споделят много жени.

Когато почине баба или дядо, обикновено знаем какво да кажем. Но понеже загубата на бременност не е нещо, което виждаме и чуваме често, едва ли не предполагаме, че съществува, докато не се случи на нас или на някого, когото обичаме. Както при всяка загуба, бихме могли да уважим преживяването на жената, като я изслушаме и като кажем простичко: „Съжалявам за загубата ти. На разположение съм, ако имаш нужда от нещо.“

Не трябва да се опитваме да „оправяме“ болката. А и не можем. Освен това, когато хората се опитват да го сторят с до болка повтаряни фрази като „Поне знаеш, че можеш да забременееш!“ и „Следващия път ще е различно!“, това обикновено омаловажава ситуацията.

Ще ми се майка ми да ме беше подкрепила другояче след спонтанния ми аборт. Надеждата ми е, че ако се погрижим за културните си модели на общуване, когато се отнася до загуба на бременност, ще получаваме повече коментари, пълни с любов, а не с неудобство. Докато стане време и моята дъщеря да си мисли за бременност (ако направи такъв избор), чисто културно ще бъдем по-добре емоционално подготвени, за да се справим с всички неща, които изникват, когато се опитваш да създадеш живот.

Източник: Новите родители