Това вероятно е едно от най-трудните решения, които хората някога са вземали: дали да оставят любимия си човек да си отиде и да поискат изключването на животоподдържащите му системи, ако признаците показват, че той няма да се възстанови от мозъчната травма, която се е случила само преди няколко дни.

Но възстановяването е непредсказуемо, така че лекарите не знаят кои пациенти биха могли да се възстановят от тежка черепно-мозъчна травма, ако им се даде повече време, и кои ще получат трайни мозъчни увреждания и инвалидност, ако останат живи, което ще влоши качеството им на живот.

Това е деликатен баланс на немислими вероятности, който никой не иска да разглежда.

Сега екип от изследователи се опитва: Уилям Сандърс, медицински изследовател в Масачузетската болница в Бостън, и колегите му сравняват резултатите на 212 пациенти с мозъчни травми, за да се опитат да разберат невъзможното - какво би могло да се случи с пациентите, ако животоподдържащите системи са били оставени.

Техните резултати, получени от 18 травматологични центъра в САЩ, показват, че някои пациенти с мозъчни травми, които са починали след спиране на животоподдържащите системи, можеха да са оцелели и дори да са възстановили известна степен на независимост шест месеца след травмата.

"Нашите открития подкрепят по-предпазливия подход при вземането на ранни решения за прекратяване на животоподдържащите системи", казва Елена Бодиен, невролог в Масачузетската болница и главен автор на проучването.

Предвид сложността на проблема, някои насоки препоръчват на лекарите да се въздържат от твърде ранни преценки за прогнозата на пациента. Изследванията едва сега започват да разбират различните модели на съзнание при пациентите в кома. Не съществуват насоки или алгоритми, които да помогнат на лекарите да определят кои пациенти могат да се възстановят.

Въпреки това от семействата често се иска да направят това в рамките на 72 часа след претърпяна тежка мозъчна травма. Ако пациентите не се възстановят бързо през първите няколко дни, се смята, че е малко вероятно те да оцелеят или да се възстановят значително.

Данните, анализирани от Сандърс и колегите му, предполагат обратното.

От кохортата от 1392 хора, приети в отделенията за интензивно лечение с травматична мозъчна травма, изследователите създават математически модел за групиране на пациентите въз основа на вероятността да им бъде отнето животоподдържащото оборудване, както и на тяхната възраст, пол, здравен статус, характеристики на увреждането и клинични характеристики.

На тази основа Сандърс и колегите му могат да съпоставят 80 души, които са починали след изключване на животоподдържащите им системи, със 132, които са имали сходна здравна траектория до и малко след мозъчната травма, но животоподдържащото им лечение е било продължено.

Това позволява на изследователите да оценят степента на възстановяване, която би била възможна на три, шест и 12 месеца за 80-те души, починали скоро след спирането на животоподдържащите системи.

Разбира се, никога няма да разберем какво би се случило, ако машините бяха останали включени, но въз основа на данните от проследяването на хора, които са се намирали в подобно, сърцераздиращо положение, можем да извлечем някои прозрения.

Данните разкриват, че 31 от 56-те пациенти с мозъчна травма, които са останали на животоподдържащи апарати, са починали в рамките на шест месеца, а 45% са оцелели. От 25-те пациенти, които оцеляват, повече от 30% се възстановяват достатъчно през същия шестмесечен период, за да имат поне някаква независимост в ежедневните дейности.

Само четирима са се възстановили "напълно" до състоянието, в което са функционирали преди травмата.

Макар че това е забележителен резултат за малцина щастливци, резултатите показват, че като цяло тежката инвалидност е често срещана, въпреки че цял живот във вегетативно състояние е малко вероятен и възстановяването в някаква степен е възможно дори след много сериозно нараняване.

"Травматичната мозъчна травма е хронично състояние, което изисква дългосрочно проследяване, за да разберем какъв може да е крайният резултат за пациентите", казва Бодиен. "Отлагането на решенията относно поддържането на живота може да е оправдано, за да се идентифицират по-добре онези, чието състояние може да се подобри."

В това проучване изследователите не са могли да оценят потенциалните резултати за най-възрастната и най-тежко ранената група, тъй като сред хората, чието животоподдържащо оборудване е останало включено, не са открити подобни пациенти.

Необходими са по-големи проучвания на повече души, за да се попълнят празните места и да се очертаят траекториите на възстановяване на тези и други пациенти с мозъчни травми.

Изследването е публикувано в Journal of Neurotrauma.

Източник: Science Alert