Там беше ужасно тясно. Задушно. Започна да ми се вие свят. Имах усещането, че започвам да изстивам. Нали оплесках целия ковчег и лежах в урината си. „Земята е студена“, си помислих. Ридах 20 минути. И вече губех съзнание. Състоянието ми бе ужасно. Започнах да разбирам Гогол и си спомних, че може да се е пробудил в гроба и да е умирал като мен.
Пред очите ми изплуваха минали картинки. Как родих и държах дъщеря си в ръце. Първите ѝ крачки. Плитките, които заплитах всеки ден. О, боже, съвсем бях забравила за дъщеря си. Заради депреията.
Сетих се, че престанах да се обаждам на мама. Помислих си: „Животът е толкова прекрасен, чудесен!“. А аз тук умирам в ковчега. И ме убиват любимите ми японци. Които толкова боготворях. Ех, японци. Ех, кучета.
И изведнъж се отвори капака. Все още бях в същата стая. А погребението се оказа само една компютърна симулация.
Плаках още 10 минути. Едва се успокоих. Псувах ги.
А приятелката ми се кикотеше отстрани. Дадоха ми видеозапис с моята „смърт“. В ковчега имало камери и всичко записали.
След тази процедура отслабнах, разхубавих се. Заобичах живота и повече и през ум не ми минава, че не искам да живея. И депресия нямам вече. Повече не искам там. Искам тук и сега. Точно така! И вие ще заобичате живота."
От Алфия Ханмурзина
Превод: Йосиф Йоргов
Редакция: обекти.бг
