Опитайте да си представите червеникаво зелено. Не бледото кафяво, което ще получите, ако смесите двата цвята, а по-скоро цвят, който е донякъде червен и донякъде зелен. Или си представете жълтеникаво синьо – не зелено, а цвят, който да е близо едновременно до жълто и синьо. Не можете – и въпреки това тези цветове съществуват.
Червено-зеленото и жълто-синьото са известни като „забранени цветове“. Съставени от двойки нюанси, чиито светлинни честоти автоматично се анулират взаимно в човешкото око, те би трябвало да е невъзможно да се видят едновременно.
Ограниченията идват преди всичко от начина, по който възприемаме цветовете. Клетките в ретината, известни като „противостоящи неврони” се активират, когато се стимулират от червената светлина и тази активност предава на мозъка, че виждаме нещо червено. Абсолютно същите „противостоящи неврони“ се инхибират от зелената светлина и отсъствието на активност казва на мозъка, че виждаме зелено.
По подобен начин жълтата светлина „включва“ други подобни противостоящи неврони, а синята светлина ги „изключва“.
Докато повечето цветове предизвикват смес от реакции и в двете групи неврони, които мозъкът ни може да декодира, за да идентифицира цветовете, червената светлина напълно анулира ефекта на зелената светлина и жълтото напълно анулира синьото – затова никога не можем да възприемем тези цветове, когато идват от едно и също място. Всъщност, почти никога.
Учените са открили, че тези цветове всъщност могат да се видят – само трябва да знаете как да ги търсите
Цветове без име
Цветовата революция започва през 1983 г., когато изненадващо изследване, проведено от Хевит Крейн, водещ учен в областта на зрението, и неговия колега Томас Пиантанида, излиза в научния журнал Science. Озаглавено, „За виждането на червеникаво зелено и жълтеникаво синьо“, то твърди, че „забранените цветове“ могат да се видят.
Учените създават изображения, в които са поставени едни до други дълги червени и зелени ивици (и в отделни изображения сини и жълти ивици). Те показват тези изображения на десетки участници, използвайки уред за проследяване на очните движения, за да поставят изображенията неподвижно спрямо очите на зрителите. Това позволява да се знае със сигурност, че светлината от всяка цветна ивица винаги попада върху едни и същи клетки на ретината. Например, някои клетки винаги получават жълта светлина, докато други клетки получават само синя светлина.
Наблюдателите на този необичаен визуален стимул докладвали, че виждат как границите между ивиците постепенно изчезват и цветовете сякаш се преливат един в друг. По удивителен начин изображението сякаш е успяло да преодолее механизма на противостоене в очите. Хората докладват, че виждат цветове, които никога по-рано не са виждали.
