В книгата си Emotional First Aid („Емоционална първа помощ”) психологът Гай Уинч разкрива стратегии и тактики за справяне с най-често срещаните емоционални рани. Една от тях е отхвърлянето. Редица изследвания са доказали, че отхвърлянето е изключително болезнено и дори най-дребната му проява (например да бъдете игнорирани в разговор с непознати) може да причини силна болка, подобна на физическата.
За повечето от нас обаче отхвърлянето е преходна болка; рана, която бързо заздравява.
Има обаче хора, които нямат същия късмет. Отхвърлянето, което те преживяват през целия си живот, непрестанно и от всички, се превръща в пречка за удовлетворяването на една от най-насъщните човешки потребности – нуждата от принадлежност. Чувството, че си част от група, от общност, от цяло. Такъв е случаят с един от пациентите на Уинч, Дейвид.
Трогнати от неговата история, решихме да я споделим с вас, читателите на Οбекти;
***
Дейвид беше роден с рядко генетично заболяване, което засяга множество системи в организма. Въпреки че имаше сравнително мека форма на болестта, той трябваше да претърпи множество операции и дълги престои в болница през детските си години.
Заболяването на Дейвид засягаше не само здравето, но и външния му вид. Проблемите с мускулите и скелета бяха направили походката му нестабилна, а чертите на лицето му – видимо неправилни – плоска горна устна, изпъкнала долна челюст, значителни проблеми със зъбите. Освен това имаше трудност да регулира слюнката си, която от време на време потичаше от устата му.
Децата, родени с тежки форми на заболяването на Дейвид, често имат значителни физически увреждания и застрашаващи живота медицински проблеми, които им пречат да посещават обикновените училища. Фактът, че умствените му способности не бяха засегнати, беше направил Дейвид едно от малкото деца с това заболяване, които посещават местното основно и средно училище.
Но за Дейвид това предимство имаше ужасна цена. Неговият външен вид и липсата на координация, както това, че слюнката му потича, когато се концентрира върху нещо, бяха довели до всекидневни жестоки отхвърляния от страна на неговите връстници в училище.
Дейвид никога не беше канен на партита, нямаше на практика никакви приятели и прекарваше всяка обедна почивка и междучасие сам. Липсата на координация и слабостта на мускулите не му позволяваше да участва в спортните дейности с другите момчета от квартала. Няколкото опита да участва в следучилищните дейности за деца с увреждания бяха приключили зле, защото неговото сравнително добро здраве го караше да изпъква и да не може да се впише в подобни програми. Като резултат основното чувство за принадлежност на Дейвид никога не е било удовлетворено. Честите и много пъти жестоки отхвърляния, които беше понесъл, му бяха причинили невероятна емоционална болка.
Срещнах се с Дейвид скоро след като той беше завършил гимназия и няколко месеца преди да започне курсове в местния колеж. Той се вълнуваше, че ще посещава колеж, но беше ужасен от възможността да бъде изправен пред нова серия от болезнени отхвърления от още негови връстници.
