Никога не съм копняла за дете до момента, в който изглеждаше, че може и да не се случи. В двайсетте си години бях прекалено заета да обикалям света заради работата си. Обичах професията си и си мислех, че бебетата ще се появят, щом срещна някого.
С Ник се срещнахме в един пъб в Ковънт Гардън. Започнахме да си говорим... после да флиртуваме. Той беше на 36, адвокат, страстен фен на Уест Хем, аз – на 35 и мразех футбола. На една от първите ни срещи ме заведе на мач. Облечи се в бордо и синьо, каза той, затова изрових отнякъде син копринен шал с червени цветя. Когато вкараха, всички скочихме на крака, само че голът беше отменен, а аз се оказах единствената изправена и все още ликуваща. Ужасно неловко за Ник, но към този момент вече бяхме сродни души.
Купихме си къща, по онова време, когато все още можеше, в зеления Чизуик, където е израснал Ник. Аз съм родена и израснала в Дерби, но бях живяла дълги години зад граница заради работата си и не познавах Лондон. Доста преди да се оженим започнахме с опитите за дете. Но след няколко години аз вече приближавах 40-те и все още седях по чакалните на летищата. Едва тогава наистина закопнях за дете. Започна се като ескалираща паника, че никога няма да изпитам тази любов, че никога няма да държа малка ръчичка в моята и няма да го разхождам в парка, за да храним патиците. Съпругът ми също беше започнал да чувства остро този копнеж.
И двамата се подложихме на редица тестове – изследване на яйчниците при мен и на спермата при него. Физическото изражение в моя случай с всички кръвни тестове, снимки и биопсия на матката, бяха различни от теглото на Ник, но и двамата бяхме в играта. Всички тестове бяха с уклончиви резултати, но показаха поликистозни яйчници, което предполага възможност за намалена фертилност, и ни препоръчаха инвитро. Така стартира 18-месечно изтощително лечение, което щеше да остави и двама ни емоционално изцедени.
Всичко започна с едно малко, безобидно, лилаво шишенце. Трябваше да си завирам накрайника му в носа и да смъркам течно лекарство, чиято цел беше да затвори яйчниците ми, за да може после други лекарства да поемат инициативата и да започнат стимулация за производство на яйцеклетки. Не почувствах никакви странични ефекти, всъщност и двамата бяхме приповдигнати, че сме започнали, и след седмица вече бях готова за втора фаза.
Никога няма да забравя първата инжекция
Все още мога да видя иглата между палеца и показалеца си, казвайки си, че трябва да я забия в корема си – сега! Все още чувствам гаденето отвътре като отлагах. Биех си инжекции с Gonal-F всеки ден в продължение на две седмици. Алхимията произвеждаше купчини яйцеклетки, които можех да почувствам как провисват като гроздове от яйчниците ми.
Подложих се на първата си пълна упойка, за да ги съберат през стените на вагината ми с игла, с която да се вземат една по една. Когато се събудих, все още замаяна, настойчиво поисках да разбера колко от тях екипът е успял да събере невредими. Отговорът беше десет – всички те бяха поставени в чашка петри заедно с капка сперма, очакващи да бъдат оплодени.
Около пет от яйцеклетките ми прескочиха това препятствие и нашият доктор имплантира три първокласни ембриона в утробата ми, показвайки ми сивите мехурчета на монитор. С Ник вече строяхме пясъчни замъци. След това ни казаха да изчакаме две седмици, за да видим дали е проработило. Може и да си мислите, че това е лесната част, но това двуседмично очакване беше моментът, в който емоционалната болка наистина се появи.
Нямаше нещо, което да е под мое ръководство, нещо, с което да съм заета, нещо, което да е под мой контрол. Разсейването от чакането е единствената ти надежда, затова прекарвах часове из чатове за инвитро, търсейки „загуба”, защото така можех да се самоизмъчвам най-добре. Емоционално Ник беше едно вагонче зад мен на екстремното влакче – когато аз бях в пиковете, той се изкачваше, когато аз се бях спуснала надолу, той тепърва падаше. Накрая и двамата бяхме победени, предали се на най-лошото. И все пак, като по чудо, бяхме бременни.
Но еуфорията ни при вида на синята чертичка беше краткотрайна. Няма по-жестоки думи в стресиращия свят на инвитрото от „Съжалявам, фетусът няма сърдечен ритъм.” Последва аборт. Макар че му казваха „Д и К”, което идва от дилатация и кюретаж и звучи изтънчено на френски, на фактурата от клиниката беше гротескно – евакуация на репродуктивни продукти.
Следващите два цикъла не проработиха и когато след година вече бяхме на прага на четвърти, дните ни бяха доста мрачни. Изминалата година беше нанесла тежка щета и на двамата, но имахме късмета, че връзката ни беше относително нова и все още бяхме доста влюбени. Нямаше обвинения, само споделена тъга и нестихваща надежда, макар и вече изморена. Често размишлявах колко ли тежко е инвитрото за онези двойки, чиито връзки бяха много по-напреднали и може би много по-монотонни.
Инвитрото ме изтощи
Почувствах как се обръщам навътре, свивам се на топчица и се затварям в опит за самозащита срещу яростната му атака. Ник беше също толкова разбит. Погледнато отвън, той се справяше с най-различни предизвикателства, чувствайки се безсилен, искайки да поеме иглите вместо мен.
Четвъртият цикъл беше успешен. Дъщерята, за която жадувахме, се появи на бял свят и бяхме изпълнени с щастие. В мига, в който се роди, лечението избледня като нещо незначително. Изхвърлих всички спомени, отдадох се на радостта и на тежката работа около новото бебе. И за година и половина успях да изтрия всичко от съзнанието си.
Дори не съм искала второ дете. Приятелка ми сподели, че гледката на майки с две деца в парка я съсипва, но аз не изпитвах същото; чувствах се благословена да имам едно. И все пак приятелите ни даряваха децата си с братче или сестриче, дори майка ми отбеляза за една двойка, че вече с две деца са истинско семейство. И някак се оказахме пак в клиниката.
Последваха три нови инвитро опита. По време на първия цикъл бях бременна в 12-а седмица, радвах се на ръчички и краченца на прегледа и в един момент, по време на обяд, прокървих. Лекарят ме извика за ехограф и след това внимателно потвърди смъртта на бебето ни. Прибирайки се с таксито, обляна в сълзи, исках само да грабна дъщеря си и да я прегърна. Последните два цикъла ми се губят; нито аз, нито съпругът ми имаме спомени за тях, но си спомням, че е крайно време да спрем. Струва ми се, че при инвитрото човек трябва да знае кога да спре. На 42 години направихме точно това.
Знам, че сме от късметлиите, които успяха. Дъщеря ни вече е тийнейджър, но понякога, когато влезе в стаята и се усмихне, се улавям, че все още я гледам и ѝ се чудя. Най-голямата мъка на двойките, минаващи инвитро, е за онези, които устояват на всичко и остават бездетни. Днес всяка шеста двойка има репродуктивни проблеми, а инвитрото се проваля в 75% от случаите.
Даян Чандлър
