Нормално е да имаме определена емоционална зависимост от партньора си. По своята същност това едва ли е дисфункционално. Когато обаче тя е прекомерна, престава да бъде здравословна - за нас и партньора ни, и за връзката ни като цяло.
Литературата за релационна зависимост при възрастни подчертава, че е жизненоважно партньорът ни да може да ни предложи емоционална подкрепа, когато това е необходимо. В крайна сметка това е тясно свързано с чувството, че сме с правилния човек, че сме разбрани и сме в безопасност. Винаги е успокояващо да знаем, че партньорът ни ще окаже необходимата ни подкрепа във всяка една ситуация, дори в тези, в които не споделя убежденията ни. Нещо повече, готовността на партньора да потвърди нашите възгледи и поведение, дори когато те не съвпадат с неговите, може да повиши нашата увереност и самочувствие.
И все пак, да се нуждаеш от подкрепата на любимия човек е различно от това да си зависим от нея. Защо? Защото обикновено в терапията това означава, че сами не можем да удостоверим или успокоим себе си, че трябва да разчитаме на най-близките до нас хора, за да ни осигурят увереността, че сме достатъчно добри и достатъчно важни, че заслужаваме тяхната безусловна любов.
Несигурността, постоянните съмнения и зависимостта от одобрението на партньора постепенно подкопават взаимоотношенията ни. Когато постоянно имаме нужда от валидация, любовта ни отстъпва място на страха: „Ще ме напусне ли партньорът ми? Дали все още ме обича? Дали не иска да ме замени, да ме изостави?“. Колкото повече разчитаме на уверенията на партньора си, че сме значими и ценни за него, толкова по-зависими ставаме от него. И в крайна сметка, това може да доведе до деградация на връзката.
Проблемът е, че е трудно да обичаш някого - и да му позволиш да бъде такъв, какъвто е, когато, несъзнателно, стоварваш върху него бремето на своята несигурност. Тя рядко е свързана с настоящия живот, по-скоро е следствие на по-ранна история, най-често причината може да се открие в детството и в отношенията с родителите, които не са успели да ни накарат да се чувстваме сигурно свързани с тях.
Ако рядко сме чувствали безусловната обич на родителите си, ще ни бъде трудно да се почувстваме истински уверени, че сме обичани и безусловно приети като възрастни. Ако не можем по някакъв начин да задържим увереността си, да я защитим отвътре и да я направим неразделна част от вече обновения си образ, нищо няма да бъде в състояние да ни убеди, че ние наистина сме ценени и обичани. Утешителните думи на партньора ни бързо ще изчезват от съзнанието и ние ще продължаваме да изискваме още доказателства.
Разбира се, не е добра идея да обвиняваме родителите, че не са успели да осигурят така необходимите за всяко дете утеха и сигурност. Всеки родител прави най-доброто, на което е способен, при отглеждането на детето си, като се има предвид (1) ограничената способност на детето да съобщава емоционалните си нужди, (2) техните собствени, вероятно недобре разбрани идеи за това какво е най-доброто за детето и (3) неспособността им да предложат на детето това, което те никога не са получили в своето възпитание.
Вместо да търсим виновниците за несигурността и емоционалната си зависимост, е много по-продуктивно да се опитаме да решим проблема си, на първо място – с осъзнаването му, а след това, и с помощта на опитен терапевт, който ще ни помогне да излекувате своите ранни психологически рани.
Това, което можем да направим ние, е да се научим как сами да утешаваме емоционално нестабилното, нервното или несигурното дете в самите нас.
Всеки път, когато се появяват нови съмнения, трябва да идентифицираме откъде идват, да се опитваме да ги разтълкуваме, да научим детето в себе си правилно да интерпретира случващото се с него.
За финал, никой не е напълно независим и дори хора, които изглеждат твърди и самоуверени, имат нужда от подкрепа, приемане и валидиране. Но е нездравословно да бъдем прекомерно емоционално зависими, защото това подкопава връзките ни, щастието ни и личностния ни растеж. Ето затова е важно да осъзнаем проблема си и да потърсим помощ за разрешаването му.
