„Доста отдавна в Япония изпаднах в страшна депресия, престанах да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех цял ден да седя по пижама, да не се мия по 2-3 дни. Дори зъбите си не миех. А после дойде момент, когато дори не ми се живееше.

Когато научи за състоянието ми, моя приятелка японка ме заведе в една клиника. Каза, че имат интересна процедура, след която животът ти се променя, все едно си се родил отново. Дойде да ме вземе и тръгнах, както си бях по пижама и по чехли. Явих се в центъра в този вид. В Япония въобще не обръщат внимание на външността. Ако ще, гола ходи. Не им пука. Всеки е зает със своите мисли. Нямат навика, да се интересуват от хората в транспорта или на улицата. Дотолкова са свободни хора.

Стигнахме, попълних някаква бланка. Влизам и гледам - в средата на стаята ковчег. Лекарят зададе няколко въпроса и ми дадоха дрехи за погребение, преоблякох се, наредиха ми да лягам, за да добия представа какво е чувството да си мъртъв, а когато поискам да изляза, просто да натисна бутона и те ще ми отворят.

Легнах. Вътре имаше странна миризма, но бяха напръскали с освежител. Мек атлас. Ярък цвят. Бисер по края. Лежах и разглеждах ковчега. Вътре се чуваше погребална музика. Проникваше слаба светлина през процепите.

По едно време усетих, като че ли ме изнасят и товарят в кола. Започнах да натискам бутона. Той се разпадна в ръцете ми. Започнах да се възмущавам, да крещя, че не съм платила за това. И изобщо, да не са изперкали? Пътувахме около 10 минути. Започнах малко да се задъхвам. След това чух командата: „Сваляме“. И усетих как ме спускат с въже в земята. И започнах да чувам, как буците топуркат по капака на ковчега. И гласовете взеха да стават все по-приглушени. Започнах истерично да крещя с пълно гърло. Псувах по руски. В главата ми милион мисли. Явно бях попаднала на сектанти. И те сега ме погребваха жива. Ненавиждащи чужденците. И най-вероятно приятелка ми японка беше техен съучастник. Мислех си как ми се иска да я убия, кучката. Наистина ме зариваха!

Започнах още по-силно да пищя, като свиня в касапница, да ритам с крака. А най-страшното бе, че започнах да се задъхвам. Ридаех и сополите ми течаха по бузите, по ушите. От истерия и страх се изпуснах. Поради теснотията не можех дори лицето си да избърша. Лежах вцепенено като дърво. Ръцете по кантовете. В тесния ковчег. Вонеше на урина. Мислех си: „Господи, не искам да умирам“.