Някога бъдещето беше величествено, пълно с лъскави сребристи космически кораби, лунни колонии и галактически империи. Хоризонтът ни изглеждаше на една ръка разстояние, сякаш можехме да сграбчим звездите, само да поискаме.

Някога помагах за граденето на бъдещето. Създадохме го от кръв, пот и сълзи, за по едно пени на дума. Бълвахме бъдещето на топове хартия само за да наблюдаваме как киселината на времето го разяжда. Сякаш още усещам свежия дъх на онзи млад свят посред вонята на застояло в библиотеките. Онзи аромат на истинско мастило върху истинска хартия.

Но се страхувам, че никой друг не се сеща за него.

 

***

 

Смит се обърна към Анджела, чието лице бе засенчено от стъкления визьор на каската й. Въпреки по-високата гравитация и тежестта на скафандъра той се чувстваше сякаш бе скочил на стотици метри надолу във вакуума.

- Анджела, виж!

- Какво е това? - запита тя, протягайки ръце в ръкавици, за да поеме предмета от него.

- Внимателно - каза той, подавайки й листа. - Това е хартия. Истинска хартия.

Анджела я пое почти благоговейно. Отново огледа огромната пещера с множеството изписани мраморни колони, като осветяваше с фенерчето всеки тъмен ъгъл.

- Хартия? Онази материя от мъртва дървесина, за която ми разказваше? Направена от дървета?

Смит кимна:

- Да. Очевидно попаднахме на древната изгубена библиотека на Новата земя. И може би, само може би, в тези томове ще открием най-накрая уликата, която да ни насочи към местонахождението на дома, към света на първите хора.


Ейбрахам Биърд

«Изследователите» (1950)

 

***

В деня, след като разбрах диагнозата си, Ема ме посети. На вратата се звънна, станах от креслото в гостната, където от един час гледах “Забранената планета” на DVD, и се дотътрих до входната врата в края на преддверието.

Отворих скърцащата врата. Студеният вятър ме блъсна. Потреперах, докато Ема се промъкваше покрай мен.

Докато затварях вратата, тя отвори дрешника в преддверието и плъзна ръце по закачалките. Избута празните дървени и избра синя пластмасова.

- Посред ден е, а ти си още по халат? - почуди се тя, докато събличаше палтото си.

- Пенсионер съм. Уикенд е - отвърнах. - Защо да се обличам?

- Защото дъщеря ти ще дойде на гости. О, няма значение.

Окачи палтото си.

- Къде са Франк и децата? - попитах.

Тя изсумтя:

- Решиха да си останат вкъщи.

Децата са решили да си останат вкъщи. Внуците ми Закари и Кенет. Или Зак и Кен, както Ема ме бе осведомила, че предпочитат да бъдат наричани. Не ги бях виждал от месеци.

- Не им се влачи до Куинс?

- Много е студено.

- А ти защо дойде?

Ема сви устни и заби поглед в пода:

- Исках да те видя.

Знаех, че има нещо повече, но не исках да я притискам. Щеше да ми каже, когато реши.

- Гладна ли си? - запитах, когато влязохме в гостната. - Искаш ли нещо за ядене?

Тя се усмихна:

- Какво ще предложиш този път? Люта чушка? Клементина?

Не бе тайна, че в хладилника ми имаше доста чушки и клементини. Но не исках да давам повод на Ема да злорадства.

- Мислех, че ще искаш сладолед.

- Сладолед? - слиса се тя. - О, разбира се, с радост ще хапна сладолед. Къде е?

- В камерата - отговорих, макар да бе повече от ясно. - Къде другаде да е сладоледът?