Съществува един особен род мъка – премълчана, недоизказана, за която няма точна дума. Тази мъка тлее постоянно в сърцето. Тази мъка заглушава всяка друга мисъл в главата и потиска всяка усмивка и момент на радост. Защото това е винаги там – мисълта, че детето ти не е добре, че никога няма да бъде като другите деца. За мен мъката дойде на вълни, които отначало започнаха да ме заливат и все повече да ме дърпат към дъното. Понякога са по-малки, колкото да ми дадат шанс да си поема въздух.

Ще излъжа, ако кажа, че не съм си представяла какъв ще бъде животът ни, когато Кали се роди. Мечтите ми бяха дръзки, големи, смели.

И тогава животът просто ни удари звучна плесница. Плановете ни се разбиха на пух и прах и се наложи да търсим начин да се задържим на пътя, по който бяхме поели, а да не изпаднем от него. Оказа се, че съдбата ни е отредила много по-страшен, криволичещ и предизвикателен път, за който дори не разполагахме с карта. Никой, когото познавахме, не беше минавал по такъв път досега, затова бяхме напълно сами. Оказахме се сами с бебе, което има сърдечно заболяване и ампутиран долен крайник. 

Измъчвах се за най-малките дреболии. Тъй като Кали се роди твърде рано, не успяхме да си направим типичната пухкава бебешка фотосесия. Видех ли бебешка фотосесия, изпадах в дълбока депресия. Нямахме шанс да изпратим радостна вест по случай раждането й, придружена с разтапящи бебешки снимки, защото нашето бебе прекара цели 3 месеца от живота си в интензивното отделение на неонатологията. Признавам си, че красивите съобщения за здрави новородени, придружени със снимки, на другите щастливи семейства, ме измъчват ужасно, направо ми разкъсват сърцето на хиляди парченца. Всичко това само ми напомняше, че Кали премина през ада през първите 3 месеца от живота си. Трудно ми беше да се справям, като гледам консултациите на здравите бебета, техните първи стъпки, първи малки победи в живота, първия учебен ден, първите мачове, първите уроци по плуване. Всичко това само предизвикваше в душата ми огромни вълни от скръб и тъга.

Отне ми около година, докато се примиря с тези нови чувства. Цяла година, докато разбера, че няма нищо нередно в това да се измъчвам, че не съм получила щастието, което имат другите, че очакванията ми не са отговорили на действителността. Същевременно обаче се измъчвах от чувство на вина и гузна съвест. В крайна сметка Кали беше тази, която трябваше да се справи с най-сериозните и тежки предизвикателства. По моя вина ли се случваше всичко това? Защо все още – години по-късно - се разстройвам все още? Не трябваше ли вече да съм приела съдбата си и да съм продължила напред? Как е възможно да съм вторачена в мъката си и напълно обзета от нея, след като Бог ни беше благословил с такова щастие?

Мъката не може да изчезне ей така и това ми е напълно ясно. Знам, че понякога приливите и отливите ще ме достигат и ще ме блъскат по скалите с невероятна сила и се чувствам точно така, когато се изправим пред поредното медицинско предизвикателство. Друг път се разплискват кротко в краката ми и просто чакам да се отдръпнат. Може да минат месеци, без да помисля за здравословното състояние на детето си. А понякога просто имам лош ден. Идва датата на някоя годишнина от операциите ни, попадам на нещо в социалните мрежи и то просто отключва прилив от емоции, следствие от стара травма. Тогава разбирам, че никога няма да се излекувам, а само мога да притъпявам болката. Боря се с всички сили, за да задържа главата си над повърхността, но вълните прииждат една след друга и просто ме потапят, давят.

Сега вече знам, че тези чувства не ме правят лоша майка. Нито пък означават, че обичам по-малко нашето съкровище. Значат просто, че страдам. Дълбоко и неописуемо. Изправям се и отвръщам на удара.

В крайна сметка животът се свежда до това: да успееш да отвърнеш на удара.

Когато съдбата те повали, важното е не колко пъти си падал, а колко пъти си успял да се изправиш. Важното е да приемеш отредения си път, да се примириш. И да го извървиш. Признаваш мъката, но не позволяваш мъката да те надвие и потопи, не позволяваш да те удави.

Осъзнаваш, че не ти е бил даден избор, но важното е как реагираш на това. Не си непобедим и неуязвим, но си издръжлив. Може би част от мисията ти е да вдъхновиш другите хора и да им дадеш пример как се справяш със своя съвършено несъвършен живот. Всичките белези, които ти оставя животът, са всъщност изключителен дар – сила, смелост, упоритост, с които да преодоляваме изпитанията. Сравняването с другите само отнема от собствените ти мигове и малки шансове да изпиташ щастие.

С времето разбираш, че твоите специални моменти може би са различни от тези на другите хора, но това не ги прави по-малко специални.   

Осъзнаваш, че си благословен със своето малко диво цвете сред поле от рози. Има дни на буря. Има дни на слънце. Но така растат цветята. Време е да разцъфтят.

Източник: The Mighty

Превод и адаптация: обекти.бг