Казвал ли съм ти, че когато бях малък, си мислех, че в очите ми живее някакъв паразит? Понякога и днес, като завъртя рязко поглед, мога да видя следите му – едни такива гърчави линии, воднисти, с малки кръгчета, закачени по тях като по дърво.

         В час се опитвах да ги нарисувам в полето на тетрадката си, но каквото и да правех, винаги излизаха назъбени и тромави, изобщо нищо общо с къдравото влажно изящество на оригиналите, които така често виждах да се плъзгат по зрителното ми поле и да лазят по гърба на клепачите ми.

        А ме биваше в рисуването, честно. В гимназията често се опитвах да свалям момичета, като им предлагах да ги рисувам. После обаче разбрах, че с думи, макар и по-малко ефектно, става далеч по-лесно и това беше краят на художествената ми кариера. Оттогава нататък думите присъстваха неотменно в живота ми, а образите си оставаха запечатани в ръцете ми и макар отначало да ме сърбяха да се осъществят, постепенно потънаха в костите ми и се укротих. Та затова не съм те рисувал никога, да не си помислиш нещо.

        Не съм мислел, че именно плаващите в очите ми извивки с кръгчетата са самото същество, което се крие там. Смятах, че тези вълнички са по-скоро някакъв вид плазмени следи, странни обемни отпечатъци, които то оставя. В един момент спрях да ги забелязвам, само понякога се усещах, че като се появят, се опитвам да ги следя с поглед, но накъдето и да се завъртят очите ми, с тях мърдаха и странните заврънкулки.

        – Това са флоутъри – казва ми Боряна, с която седим на един чин. Може би сме приятели, може би малко я харесвам, ама така и не разбрах, защото следващата година замина за Англия с техните и повече не се видяхме. – Някакви белтъци или нещо такова. Плават си в окото ти, ама може да се махнат с операция, ако станат толкова много. И аз ги виждам понякога, не е голяма работа.

        Повече не ѝ споменавам за съществото. Очевидно го смята за глупаво, пък и как да ѝ обясня, че няма как и тя да вижда следите? Това, дето тя го вижда, сигурно е нещо друго и изобщо не ме интересуваше дали са флоутъри, или белтъци, или бръмбари, които ѝ чегъртат мозъка. Сигурно и ти ги виждаш тия флоутъри, ама със сигурност не са същите като моите. Пък и, веднъж повярвал в неканеното създание, вече беше късно да търся друго обяснение. Исках да зная какво иска.

        Отначало не ми беше ясно какви са му мотивите, които са го накарали да се засели в очите ми. Чудех се дали от край време си е било там, а аз просто да не съм забелязал. Така или иначе, когато идеята за него се беше загнездила в ума ми, вече имах чувството, че винаги съм подозирал за някакво чуждо присъствие в себе си.

        Тайният план на съществото ми се разкри малко след като бях започнал с опитите за скициране на следите му. Седя си на пейката с Крис, той ми говори нещо за футбол и аз се усещам, че изобщо не го слушам, а само стискам зъби и се боря с някаква тъпа болка, която ненадейно се е загнездила в горната част на главата ми, точно над веждите. Веднага ми става ясно, че са ме изиграли. Не съм бил достатъчно предпазлив и сега тая твар беше започнала да се мъчи да излезе от очните ми ябълки и да се зарови някъде дълбоко в главата ми, даже май беше успяла и беше зачоплила кората на мозъка ми. Положението беше сериозно.

        Вечерта казвам на нашите за главоболието. Не им споменавам за съществото – те няма да разберат. Баща ми седи на масата, още едва привършва салатата си, докато ние с майка ми вече сме се навечеряли. Оставя вилицата бавно със загрижено изражение, разглежда ме, все едно внезапно ме е забелязал и го тревожа, с което му развалям вечерята. Хвърля се да ми задава въпроси за болката, точно къде ме боли, как ме боли, от колко време, после ме кара да затворя първо едното си око, после другото. Накрая тъжно заявява, че трябва да ме заведат на очен лекар. Той, баща ми, нали го знаеш, понеже от дълги години носи очила, заради силния си астигматизъм, се изживява малко като специалист. Все казва, че всеки, който толкова често се е налагало да посещава някакъв лекар, с времето понаучава от занаята.

        На мен цялата тая работа ми намирисва, не му вярвам, пък и за какво ми е очен лекар, като много добре си знам каква е причината за болката ми? После обаче ми хрумва, че може би пък докторът с неговите апарати ще успее да види съществото и ще ми каже какво е, даже може да ме прати някъде да ме оперират и да го извадят, преди да ми е надупчило мозъка.

        Да, в един момент тоя очен лекар спря да ми се струва като толкова лоша идея и аз се съгласих, въпреки че никой не ме и питаше – баща ми като си науми нещо, само майка ми може да каже не, а на нея, ако трябва да сме честни, не мисля, че особено ѝ пукаше дали ще се лекувам, или не. Опасна жена, винаги се бори с едни ужасни мигрени и хич не трепва, та може би някакво си главоболие не ѝ се струва като голяма работа. Но баща ми е категоричен.

        На другия ден отиваме при доктора на баща ми; той е така ентусиазиран, сякаш ще ми показва втория си дом, докато чакаме все ми показва я едно, я друго, и ми вика: „Това едно време стоеше тука, пък тоя шкаф беше ей там, пък тая старата машина тогава работеше – на нея ми беше първият преглед“. После обаче дойде докторът и двамата така взеха да се поздравяват, все едно са първи приятели, още малко и ще се разцелуват. На мен всичко това ми е непонятно, та само ги гледам глупаво и се надявам да ми се размине безболезнено.

        Всъщност прегледът мина бързо и безпроблемно, разшириха ми зениците с едни капки, след което ме накараха да гледам през някакви много смешни ръбести очила, които отказваха да стоят стабилно на носа ми и все се килваха на една страна. Приличах на човек от бъдещето с тях, а докторът пъхаше в тях леща след леща, постоянно ме питаше как виждам по-добре и ме караше да чета някакви букви, които виждах идеално, но нямаха никакъв смисъл и ме объркваха. И всеки път като ме питаше: „Така ли е по-добре... или така?“ още повече се обърквах и не можех да преценя; не след дълго през всички лещи таблото ми изглеждаше еднакво, леко размазано, понякога по-близо, понякога по-далеч, и все тия тъпите безсмислени букви, но мога ли да кажа кое е по-добре? Затова карах наслуки, направих си система – казвах три пъти да, после веднъж не, после веднъж да и накрая пак два пъти не. Честно казано, с никои лещи не виждах по-добре, отколкото без. Чувствах се като на изпит, за който не само, че не съм учил, а и не съм влизал никога в часовете и не знам нищо за предмета.

        Накрая лекарят изцъква одобрително и ми маха футуристичните очила. Ама то без тях с тия разширени зеници всичко ми беше раздвоено така или иначе. Съвсем нищо не виждах. Поне след това беше лесно, надупих се пред един апарат с две дупки за очите и вътре гледах картинка на един балон, дето каца на някакъв път.

        Тоя път лекарят нищо не ме пита. Казва на нас с баща ми да седнем в чакалнята за пет минутки. Аз седя на пластмасовия стол и чакам с нетърпение да ми кажат, че имам нещо живо в очите, даже си представям как отвън веднага ще дойде линейка и четирима загрижени санитари нежно ще ме вдигнат на ръце и ще ме занесат на някаква специална бяла носилка... Ама нека първо да видим какво е съществото, дето ми живее в очите, пък после ще му мислим какво ще правим по въпроса с премахването му.

        Влиза лекарят – нищо. Имал съм наследствен астигматизъм, предписа ми очила. За съществото и дума не обели. Дали пък да не го е видял? Не, изключено, той така ми зяпаше в зениците, ще кажеш, че съкровище търси. Ако съществото беше там, щеше да се види. Моето обяснение е, че или се е скрило, или докторът лъже. Пък той такъв добродушен ми се вижда, сигурно истината си казва човекът, ама толкова разбира. Веднага ми стана ясно, че той досега не е виждал нещо да живее в очите на човек. Безнадежден случай. Няма за какво да му се обяснявам, само взимам листчето, дето ми го подава, въпреки че не мога да докарам да прочета какво пише – зениците ми са още разширени. Мръщя се над буквите, а баща ми и докторът ми се смеят, все едно са се договорили. Щяло да ми мине след няколко часа, аха, пълни лъжи, до вечерта така и не започнах да виждам нормално, чак по време на вечеря започнах да фокусирам какво има в чинията ми.

        Още на следващия ден ме заведоха да си избера очила и тогава най-после баща ми можа да се отпусне и да се успокои. Ето, синът му беше уреден. Пълен бащичко. Такъв си е баща ми, той мило и драго дава само и само да приличам на него, а не на майка ми.

        С новите очила не виждах. Казвам това на майка ми, викам ѝ: „Тия очила не стават“, пък тя не ще и да чуе; „Ще свикнеш“, ми вика, в крайна сметка са се прекарали със сто кинта само за стъклата, тя затова рамката ми е калпава, не ми става добре и едва се крепи на ушите ми, ама беше най-евтина. То така беше всичко у нас, защото нашите си въобразяваха, че могат да компенсират за всяко скъпо нещо с друго евтино. Така къщата ни се беше превърнала в пълна мешаница – хубавият ни телевизор стоеше върху стойка от шперплат, която баща ми сам беше сковал, стъклените цветя, дето ги бяха взели на една екскурзия до Венеция, стояха потопени във вазичка от магазин за един лев, пържолите се сервираха в евтини стъклени чинии, които се миеха трудно.

        Хубавата страна е, че главоболието ми поутихна. Не мисля, че беше заради очилата, пък и аз ги носех само където нашите можеха да ме видят. Завия ли зад ъгъла, смъквам ги и ги пъхам в малкия джоб на раницата ми. Не можех да ги търпя, но какво да правя, не исках нашите да разпитват, не исках да разберат за съществото. Впрочем то като че ли се беше кротнало. Все още му виждах следите, но не усещах това гадно човъркащо чувство. Коледа наближаваше все повече и аз започнах да си мисля, че сигурно спи зимен сън.

        В един момент ми хрумна да ида до библиотеката и да потърся някоя енциклопедия за очите, току виж ми дала някакъв отговор. За съжаление такава нямаше, имаше само някакъв стар учебник по анатомия, в който имаше кратка глава, посветена на очите и очните нерви, и специален брой на списание „Нашето здраве“, посветен на очните болести. Нито едно от тях не ми се стори кой знае колко полезно, но ги взех и двете, да ги попрегледам. Както и бях предполагал, не намерих нищо, но пък научих едно-друго за устройството на човешкото око, а в списанието прочетох някаква статия за червей, който се бил заселил под клепача на някаква жена. Много мистериозен случай! Тоя червей се срещал само в Африка, пък жената, дето никога не е била в Африка, се заразила ей така, от нищото. В статията също пишеше, че била шивачка, и се предполагало, че може да се е заразила от вносни платове. Замислих се за възможността и аз да имам такъв червей, обаче не ми се вярва. В ума ми съществото, дето живее в мен, изобщо не прилича червей, всъщност ми е трудно да си го представя. Според мен то няма да изглежда като нищо, което съм виждал до този момент. Ще е нещо съвсем ново и тотално непознато.

        И тогава една нощ ми се предостави случай да го видя. Не наяве, де. То ако ми е вътре в очите, няма как да ги извъртя така, че да го погледна. Но това няма никакво значение, защото най-неочаквано го сънувах. Предишният ми сън изведнъж пропадна по средата, приличаше на прогнил под, ама аз нямах чувството, че падам наистина, защото иначе щях да се събудя. Вместо това все едно сънуваното се разпадна около мен на части и аз се озовах в пълна тъмнина; в съня без никакво съмнение знаех, че бях попаднал във вътрешността на окото си. Знаех защо съм там, всъщност знаех всичко, което се случваше и което трябваше да направя, обаче като се събудих всичко загуби смисъл и сега ми се струва като някакви непонятни несвързани глупости.

        При все това в онзи момент за мен сънят придоби някаква непоклатима логика, която ме накара да спра да търся обяснение на каквото и да е. Просто си бях вътре в окото ми и толкоз.

        Свеждам поглед надолу и виждам, че ръката ми стиска нож. Добре, значи не съм напълно беззащитен. Но все още нямаше никаква светлина, нямах ясна представа за горе и долу, дори не бях сигурен дали съм стъпил на нещо, или се нося във въздуха. Знаех, че съм се пренесъл там, защото трябва да убия създанието, докато спи. Като се събуди, ще ми прегризе мозъка и аз ще полудея (това пак беше едно от нещата, дето изведнъж ги разбрах, без никой да ми ги е казвал).

        Гледам, още нищо не виждам, чакам очите ми да свикнат с мрака. Правя плаха стъпка напред – значи не се нося, стъпил съм си. Чудно ми стана после колко ли съм бил малък в тоя сън, и как съм попаднал в собствената си глава, ама докато спях, всичко ми се струваше напълно естествено. Правя още няколко крачки, вече малко по-уверени, разбирам, че не ми е нужно да виждам, нещо вътре в мен ме направлява и увереността ми нараства. Чак напирам вече да го намирам това създание и да приключвам, пък ако може и да не го убивам, перфектно ще е! Само дано не е червей, защото много мразя червеи.

        В един момент сякаш започва да просветлява и стигам до някакво разширение. Разбирам, че досега съм вървял в тесен тунел, цяло чудо е, че разперените ми от предпазливост ръце не са се отъркали в стените. Оглеждам се да видя откъде идва светлината, но не откривам видим източник. Просто си е там, както аз съм си просто там. Проучвам терена, очаквам да е мек, все пак съм в око, но ми се вижда като най-обикновена земя. Само че някак хомогенна, като излята от пластмаса.

        Чак тогава забелязвам в дъното на разширението някаква дупка, вход за пещера. Ясно ми е, че натам трябва да вървя, затова, без да се мотая повече, се отправям към кухината. Провирам глава вътре – пак е тъмно, както в тунела. Може би е още един тунел като първия. Може и наистина да е пещера, въпреки че се съмнявам, за мен не е пещера без влажния мирис на вода, която се стича по каменни стени. Това тук си е нещо тотално различно. Стискам ножа и пристъпвам право напред – грешка, както разбирам секунда по-късно, защото отворът се оказва вертикален и аз пропадам по нещо като пързалка. Не се натъртвам, сигурно защото си беше само сън.

        Новото място отново е озарено от бледа светлина, но не като горе, а някаква по-студена, с виолетови отблясъци. Прилича на отражение от вода, даже се оглеждам, но никъде не виждам нищо да тече. Напомня ми на отблясъците, които хвърля плувният басейн, ти си лежиш на шезлонга и си ги гледаш, а лятната жега те успива... Стряскам се, взрян в странното сияние, наистина съм взел да оклюмам, отпуснат. Дали мога да заспя в собствения си сън? Едва сега усещам, че наистина е горещо, ама много горещо. Стените са обримчени с тънки червени жилки, дебели може би колкото пръста ми. Погледът ми бърза да обходи помещението, като се старая да не поглеждам пак право в светлината.

        Подът отново е гладък, забелязват се и червените жилчици, пръснати навсякъде по него. Отърквам крак в тях, но не усещам да са обемни. Не мога да преценя колко е голяма кухината, в която се намирам. Може би колкото истинска пещера. Но май, че е колкото стая, може би колкото хола ни. Тръгвам напред, имам намерение да огледам наоколо и да потърся изход, когато изведнъж то се изпречва на пътя ми.

        То е... Не, наистина не мога. Може ли само... един момент... Да, мерси, може да ми сипеш една чаша. Не. Наистина... все още, до този ден, ми е невъзможно да го опиша, умът ми не го побира... как е възможно едно сънуващо хлапе да измисли нещо такова. Не че беше страшно, абе, страшно си беше, но не е в това въпросът, то... То не приличаше на нищо, което може човек да си представи. Беше нещо друго, нещо съвсем различно от всичко, което съм виждал. И ти няма да можеш да си го представиш, дори да опитам да го опиша. То е... То е нещо съвсем друго.

        Излиза ми насреща и аз губя ума и дума, точно като сега, защото то е, ами, толкова странно! Някак красиво, някак страшно, беше като разбиващ се дирижабъл, ужасяващо и непознато, потресаващо огромно. Беше като срутващ се небостъргач. Или не, беше като чувството да застанеш пред небостъргач и да си мислиш, че може да падне отгоре ти. Толкова беше... монументално! Напълно непознато. И аз, малкият аз, стискам ножа пред него и го гледам, не мога да разбера какво са му краката, как се движи. Ето ти го отговорът какво животно може да оставя такива чудновати следи! И тъкмо си го помислям, от един отвор изскача едно дълго и тънко нещо, започва да се извива и се лепва на далечната стена, която се намира зад чудовището. Повърхността ѝ е някак лъскава, абе много шантава! И тънкото нещо започва да се гъне, да се извива, докато добие точно определена форма, след което сякаш попива в повърхността на стената и само сянката му остава да се носи безметежно нагоре-надолу.

        Отново прехвърлям вниманието си върху съществото. Имам чувството, че и то ме гледа, макар да не виждам нищо по него, което да прилича на око. Сега, като се замисля, хората винаги представят извънземните хуманоидни. А то ако има извънземни, ще изглеждат тъкмо като моето същество, няма да приличат на нищо, ще са свое си нещо, от което просто ще ни гръмнат мозъците. Защото няма да ги разберем.

        Как не ми гръмна мозъкът по време на тоя сън, не знам. Ама като че ли нещо изведнъж ми прищрака: стисвам още по-силно ножа и замахвам, почвам да кълцам като обезумял, а през цялото време онова си стои, и тогава осъзнавам, че не то ми се е изпречило на пътя, просто аз съм изскочил пред него, а то все още спи. За миг ми хрумва – дали пък ония къдравите неща не са сънищата му? Но нямам време много да размишлявам, защото съществото надава звук; всъщност по-скоро някаква странна вибрация, която преминава през костите ми и ме разтърсва цял. Разбирам, че съм го събудил, но вместо да го довърша, замръзвам на място. Вибрацията нещо ми е направила и изведнъж ме е страх, ама много. Опитвам се да го кръцна пак, но движенията ми са мудни, пръстите ми са вкочанени. Създанието се свива, след което набъбва застрашително, но от страната си, която не е обърната към мен. Дали не съм го нападнал в гръб?

        Вече съм тотално откачил. Забравил съм, че сънувам, и съм напълно сигурен, че ей сега ще пукна. Чудовището започва да шава, да се раздува и започва да ми се струва, че идва към мен. От страничния си отвор пак започва да бълва от къдравото нещо, но някак по-агресивно, сякаш с някаква цел. Знам си аз с каква цел, да ме довърши, ама не на мене тия. Съвсем като смахнат, аз се хвърлям към него и го порязвам по отвора, срязвайки полупрозрачния спагет на две. Отново усещам вибрацията, обаче някак отчаяна, знам, че съм го наранил. Забивам ножа в отвора и го оставям да стърчи там, и тъкмо съм готов да направя нещо ненормално, например да преборя чудовището с голи ръце, когато стената отзад, онази лъскавата, светва. Или не точно, не светва, а сякаш две пердета, едно отгоре и едно отдолу, се вдигат и разкриват огромен зелен кръг с ужасна черна дупка по средата, а около кръга искрящо бяло, и то цялото насечено с червени жилки, плъзнали по повърхността му като паразити. И тая светлина, ужасна, ослепителна светлина, просто ме поглъща, но аз продължавам да стоя и да зяпам черната дупка като хипнотизиран. В момента, в който осъзнавам, че гледам собствената си зеница отвътре, се събуждам наистина.

        Значи, дотогава никога не бях ходил насън, всъщност аз много по-късно започнах, покрай оная история с влака, ако се сещаш, дето живеех близо до гарата и една вечер се бях събудил на релсите. Та чак тогава беше началото на моя сомнамбулизъм, но като дете си спях като ангелче.

        Обаче онази нощ се събудих седнал в леглото, очите ми и устата – широко отворени, и бях затаил дъх. За момент си мислех, че умирам, но после си спомних как се диша и поех шумно въздух. Целият треперех, мускулите ми бяха стегнати, сякаш съм бягал, и потръпваха спазматично. Ръката ми беше свита в юмрук, все едно още стискаше ножа, нищо, че го бях оставил забит в онова кошмарно нещо. Тя, между другото, остана така с дни, затова в училище не можех да пиша и стоях като истукан в часовете, но майка ми настояваше да ходя и само да слушам. Благодарение на тая проклета ръка изтървах теста по химия – едно полезно нещо да излезе от тази история.

        Водиха ме на лекар – любимото на баща ми, но никой не можа да разбере защо не мога да си разгъна пръстите. Само аз си знаех, но на никого не казах. Нашите се тревожеха, че така ще си остана завинаги, но след седмица започнах постепенно да мога да си мърдам палеца, след това показалеца, а оттам нататък стана лесно и за има-няма един ден си раздвижих ръката напълно.

 Повече не ме е боляла главата, а следите виждах много по-рядко и вече не ме тревожеха. Постепенно пораснах и спрях да се сещам за чудовището, за мен то остана като нищо повече от лош сън на едно изпълнено с тревога дете.

        Обаче снощи го сънувах пак. За първи път от толкова години то се беше върнало. Беше точно същото като в първия сън, отначало се озовах в тъмния тунел, после разширението, дупката, пропадането, голямото синкаво помещение – всичко беше идентично, само че този път всичко ми беше познато и ме беше страх, защото знаех какво ще открия.

        За моя изненада обаче стаята сега е празна. На земята единствено лежи прерязаната следа, която бях кръцнал предния път. Наведох се да я разгледам; изглеждаше някак изсъхнала. От чудовището нямаше и следа. Може да е умряло, викам си. И тогава виждам дупката в дъното – точно противоположно на стената, която се беше оказала окото ми. Един вид, в дълбините на главата ми. Доближавам се да я видя по-добре, изглежда като прегризана. Най-после разбирам какво става и мисълта ме ужасява. Явно предния път не съм успял да убия вредителя, но съм го ранил и той е потънал в сън, може би за да се възстанови.

        Спал е много време, но сега се е събудил. И като се е пробудил, е започнал да дълбае, да рони стените на съзнанието ми и да прониква. Сещам се, че последните няколко дни ме боля глава, но го бях отдал на стреса в издателството.

        Планът му ми става ясен. Иска да продълбае тунелче до самия център на мозъка ми и да влезе в него. Не знам дали за да ме убие, или за да ме замести. Тръгвам да влизам в прокопания тунел да го търся, обаче нещо се стряскам и се събуждам.

        Ходих, пих вода, протягах се, ама ме беше страх да заспя пак. Отидох да видя Сияна – спеше. Изкуших се да я събудя и да я гушна, току виж си припомня какво е реално, ама се въздържах, така сладко си спеше, сърце не ми даде. И не можех да се отърся от ужасното чувство, че сънищата са истина, че чудовището съществува, даже започнах да си въобразявам, че го усещам как ми рови из мозъка, направо не издържах. Слязох да погледам телевизия, така съм заспал, на дивана, с дистанционното в ръка. Нищо не сънувах.

        Не ме гледай така, все едно съм откачил. Много добре знам, че няма как да е било реално, нали затова ти казах още отначало, че не го мисля наистина... Да, бе, да, бе, хайде стига, не ми се смей! Знам, че на теб ти изглежда забавно, но не ти казвам цялата тая история без причина.

        Слушай сега. Казвам ти го това, Лора, защото тази вечер като си легнем може пак да го сънувам тоя сън; и ме е страх, защото имам чувството, че тези сънища трябва да са само три. След тази вечер може би никога повече няма да сънувам чудовището.

        Ако го сънувам, ще го намеря и ще се опитам да го убия. Може да не успея и тогава не знам какво може да стане. Обаче искам от теб сутринта, като се събудя, хубаво да ме огледаш. Искам да ме провериш, да ме разпиташ.

        Стига бе, слушай. Искам да ме наблюдаваш много внимателно. Опитай се да ме запомниш, става ли? Чу ли? Да ме запомниш? За да ме познаеш, че съм аз.

        Разбира се, че е просто сън. Обаче все пак ти се надявай, че ще ме познаеш. Понякога и просто сън е много повече от всичката реалност на света.

Автор: Анастасия Стоева