Готови ли са българските граждани да произвеждат сами енергията си?

Енергийните общности са организации на граждани, малки и средни предприятия и/или общини, които позволяват участниците в тях да споделят, произвеждат и използват енергия за общо благо. В законодателството на ЕС правата им са уредени въз основа на принципите на кооперирането, при които финансовата печалба не е основна цел. Общата дейност постига други икономически, социални и екологични ползи. Например – намаляване цените на енергията, подобряване на околната среда в региона, набиране на фондове за общополезни дейности: пенсионно осигуряване, облагородяване на градската среда, насърчаване на културна или спортна дейност, оползотворяване на местни ресурси и т.н. За да се даде възможност на гражданите да се кооперират и да не зависят изцяло от големите енергийни предприятия, трябва да бъдат въведени някои конкретни законодателни промени в България, както и да се предприеме осъзната политическа и административна активност в тази посока.

Европейските политики в основата на енергийните общности

Европейските закони изискват държавите да насърчават създаване на енергийни общности и повече самостоятелност на потребителите на енергия. Класическият енергиен бизнес в България скептично коментира, че у нас няма почва за децентрализирана енергия. Според някои, условията за коопериране всъщност са налице, но липсва гражданско желание и нужда от подобни инициативи.

Моделите и визията на Европейската комисия (ЕК) водят в друга посока. Група собственици на семейни хотели в развит туристически град например, решават да построят в свободна земя наблизо малка фотоволтаична централа, която да захрани сградите им. Изчисляват дали таксите за използването на местната електроразпределителна мрежа са по-изгодни от изграждане на директни кабели до обектите. Правят избор според сметките и разпределят помежду си ползата от произведената енергия според дяловете си. Останалото могат да продължат да получават през публичната мрежа. Осигуряват си известна степен на независимост и по-ниски цени на тока. Чрез батерии, когато са достъпни, могат да потребяват външна енергия, когато цените са най-ниски, а не когато “не грее слънце”. Това е една от възможните визии за ефективни енергийни общности. Технологиите и енергиите може да са разнообразни – слънце, вятър, геотермална енергия, биомаса.

Какво представляват енергийните общности?

Енергийните общности се развиват по света по естествен начин чрез склонността на граждани и бизнеси към коопериране. В основата е концепцията за “кооперативите”, които според ООН и Международния алианс на кооперативите се изграждат върху няколко фундаментални принципа:

- доброволност

- демократични отношения

- икономически принос на членовете

- автономност и независимост

- образование, обучения и информираност

- кооперация между кооперативите

- загриженост към общността.

Енергийните кооперативи са обединение на граждани и дружества с обща цел производство и потребление на енергия.

По-конкретно, електрическа енергия, но не само. Европейските директиви уреждат два основни вида общности – за възобновяема енергия и граждански. Първите трябва да имат проект за производство на енергия от възобновяеми източници. При вторите това не е задължително. Има и други нюанси в разликите на регулациите. В настоящата статия ще обърнем внимание повече на общите им черти, но все пак с фокус към чистата енергия.

Инвестиция или икономическа сигурност

Според международните практики кооперирането е форма за инвестиция, която цели по-скоро социална и икономическа сигурност, а не финансово натрупване.

Европейското законодателство изисква основните цели на общностите да бъдат: “[…Осигуряване] не толкова [на] финансови, колкото екологични, икономически или социални ползи на своите членове или на районите, в които оперира”.

Какво значи едно икономическо начинание да не цели печалба? Очевидният случай е потреблението от собствено производство да намали нуждата да се купува електрическа енергия от общия пазар. Друг пример са кооперативи в Дания, които събират приходите от общи вятърни електрически централи в пенсионен фонд на членовете си. Общностите в Гърция имат (на теория) основна задача да обезпечат електроснабдяването на отдалечените и островни райони. И още – инвестиция на граждани в производство на енергия, снабдяваща изключително общински сгради (в Единбург).

Изграждането на успешен енергиен проект в една гражданска или междуселска общност може да се стреми да вложи приходите в инфраструктурно подобрение на района или да осигури по-евтина енергия за местно производство – и в двата случая по този начин регионът ще получи конкурентно предимство.

Ако общините имат повече самостоятелност да определят местните данъчни и финансови политики, приходи за градски проекти ще могат да се получават от подобни инвестиции на жителите вместо чрез събрани налози или помощ от държавния фиск. Средствата ще могат да се инвестират във възстановяване на културни паметници, в спортни или артистични мероприятия, инфраструктура и т.н.

Децентрализирана и демократична енергия

Икономическите и културните цели на кооперативите са добавена стойност в полза на гражданите и районите. В основата на енергийните политики на Европейския съюз все пак стоят целите за енергийна сигурност и независимост, както и ангажираността за климатичен неутралитет.

Енергийните общности заедно с активните потребители (или производители-потребители, или prosumеrs) са в основата на концепциите за децентрализация и “демократизация” на енергийния пазар. Тези понятия изпъкват в много други области на съвременния живот. Един от примерите са някои цифрови и информационни технологии, като блокчейн. Децентрализацията се изразява и в споделеното ползване на услуги и стоки. Изглежда, че тези процеси ще се задълбочават в синхрон с глобализиращия се свят.

Eнергийните регулации в България са създадени за времето, когато енергийният сектор е доминиран от големите индустриални инсталации за производство.

Настоящите регулации в същината и философията си изграждат енергийните отношения на пазара двустранно и строго разделно:

- енергийни предприятия (в голямата си част естествени монополи или доминиращи пазарни играчи)

- и потребители – единствено с право да се присъединят и да плащат сметките, които са определени от доставчиците или регулаторите.

Онагледено, досегашният централизиран енергиен модел изглежда така:

Фигура 1: Досегашният централизиран енергиен модел. Източник: Visiaw

Характеризира се с големи енергийни предприятия – производители и публична мрежа. Регулаторът (окото) трябва да ги следи и контролира, за да осигурява правата на потребителите. Енергийният пазар обаче зависи от тези малко на брой, големи бизнес – участници. Ако големият падне, всички падат. Затова регулаторът естествено се грижи големият да не падне, понякога за сметка на малките – потребителите.

Децентрализацията е предизвикана повече от нуждата Европа да диверсифицира своите енергийни източници, да бъде независима и да преодолее климатичните рискове. Наред с тези основни мотиви за реформа, децентрализацията може да осигури повече самостоятелност и икономическа сигурност на отделните потребители на енергия.

В децентрализирания модел големите енергийни предприятия работят наред с малки производства и вътрешни мрежи на потребителите. Крайният потребител не е зависим само от големите енергийни предприятия, защото осигурява енергията си сам или чрез свои партньори. Има разнообразни възможности за снабдяване, а не само чрез публичната мрежа.

Резултатът е по-голям избор и самостоятелност за потребителя. Сближават се ролите на големите производители и потребителите. Грижата на регулатора се разпределя балансирано към всички, защото падането на един голям не значи колапс на цялата система.

Има ли нужда от промяна на българските енергийни регулации?

Европейските регулации отварят пътя за новите технологии и оттам – на новите модели на пазарни отношения. Технологичният път включва умни мрежи, съхранение на енергия, повече възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), водород, термопомпи, геотермална енергия, повече електромобилност.

Но регулациите, заложени в Директива 2018/2001 за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници (RED II), не са имплементирани цялостно в България вече повече от една година.

В момента в българското законодателство липсват много от детайлите, които, ако не пречат по абсолютен начин, то със сигурност не улесняват или стимулират повече активност у потребителите.

Множество граждани се опитват да изградят свои инсталации, но срещат или бюрократични затруднения или неяснота като какви се присъединяват към мрежата – като производители или потребители. Какви сметки трябва да плащат и кой може да им гарантира изграждане на умна мрежа, ако продължават да плащат таксите за мрежови услуги. Защо нито потребителите на природен газ, нито на електрическа енергия, не могат да виждат сметката си в реално време?

Използването на малки или големи батерии превръща ли собственика им в производител или той все още остава потребител на енергия? Индустриалните инсталации за съхранение също нямат призната роля на енергийния пазар в момента. Затворените мрежи у нас са признати за изключително ограничени случаи. Затова не е ясно дали енергийна общност ще може да създаде своя затворена мрежа, ако в нея участват битови потребители.

Няма изчерпателна уредба на възможностите за виртуално нетно отчитане на потребена/разходена енергия. Това означава, че никой потребител или група потребители не може да разчита, че търговец на електрическа енергия или крайният снабдител ще се съгласи на подобни търговски условия.

В същото време правилата за етажната собственост правят почти невъзможна инициативата за отделни живущи в общия блок.

Дори и с някои облекчения в Закона за устройство на територията, потребител или общност трябва минат през няколко различни институции, за да постигнат целта си.

За да избегнат усложненията, много граждани заобикалят дребните административни формалности. За бизнесите обаче е по-рисково да изграждат и ползват енергийни инсталации на ръба на закона.

Трябва да отбележим и липсата на институционална подкрепа от българските органи.

В момента няма единни портали и информационни кампании относно това как гражданите могат да изграждат свои енергийни обекти. Няма концепция и как да се въведат изискванията на RED II за обслужване на подобни проекти на едно гише.

Фрагментарността в законодателство по тези въпроси поставят изцяло тежестта на гражданите и бизнесите да намерят криволичещата пътека до резултат, който ЕК призовава държавите да приоритизират и да насърчат да се развива.

Колко лесно трябва да е на отделния потребител да се включи?

В обобщение, могат да се маркират основните репери на визията какъв трябва да е пътят за гражданите, ако искат да се възползват от новите технологии.

Естествено е да започнем от малкото и да растем. Трябва да започнем от

активния потребител – гражданин или бизнес.

Той трябва да стига до “едно гише”, на което, първо, да получи информация – техническа и регулаторна, и след това да представи за одобрение проектите си. Това “гише” трябва да дава увереност на гражданите какво и как е възможно. Не е нормално да се подават документи и заявления с постоянно притеснение от отказ и с готовност за жалби.

На второ място,

трябва да има регламентирани възможности за търговски отношения.

Трябва да има яснота как могат да се ползват и споделят батерии, зарядни станции, инсталации за производство. Както и да бъде описано какви могат да са отношенията с търговци и крайни снабдители. Освен това не би следвало проект, който не цели чиста финансова печалба, да се облага с излишни данъци и такси.

Редно е гражданите и инвеститорите да знаят реално какви са плановете за развитие на публичните мрежи. Както и доколко една енергийна общност може да инвестира в своя “умна” инфраструктура.

Макар и изглеждащи като фон, битовите пречки също трябва да бъдат преодолени – това включва съществуващите блокажи в отношенията на етажната собственост.

Каква е ролята на умния град?

Когато тръгваме по пътя на децентрализация, местните институции автоматично изкристализират като естествения център на тези процеси. Умният град лесно може да бъде в центъра на добруването на гражданите и местния бизнес. След осигуряване на регулаторната рамката в основните закони,

общините и градовете трябва да поемат ролята на “едното гише” и да напътят и подкрепят хората към подобни инициативи.

Те могат да са ефективен медиатор между потребителите и електроразпределителните дружества, защото контролират строежите и на двете страни и планират инфраструктурното развитие на града.

Нещо повече, глобално има все повече примери за това как различни проекти и инвестиции се осъществяват благодарение на инициативността на общините. От една страна, това е чрез предоставяне на информация – за местните ресурси, регулации, готови модели на кооперативи, бидейки хъб за представяне на технологии. От друга, това е пряката инициатива на града – да участва в местни проекти като се ангажира да потребява чистата енергия, като отдаде площи за проекти, като осигурява инфраструктура за споделена и електромобилност и много други. Проблем има в това, че трябва да бъде запалена креативната енергия на не особено инициативните общински екипи.

Често е притеснителна инертността, с която институциите в България се отнасят към световните тенденции на развитие.

А в случая с енергийните общности, например, европейските политики и закони изискват националните ни органи да са двигател и подбудител на иновациите. Оптимистични са инициативите на гражданското общество, на отделни предприемачи и малки и големи бизнеси, но без управленска решимост и политическа воля някои сектори ще останат пагубно парализирани в миналото.

Автор: Павлин Стоянов / Климатека

Павлин Стоянов е част от авторския екип на Климатека, той е юрист, завършил е СУ “Св. Климент Охридски”, специализирал e английско и европейско право към Кеймбридж. Развива правни технологии и специализира в областите енергетика и климат от почти 15 г. Павлин е ръководител за България на екипа, консултирал моделирането на Националния план енергетика и климат.

В публикацията са използвани материали от: