Най-голямата досега генетична оценка на вълнестия мамут дава нова представа за този братовчед на слона - икона на ледниковия период, включително за неговата пухкава козина, малките уши, поносимостта му към студ, складирането на мазнини и дори сухата ушна кал, предаде Ройтерс.
Изследователи оповестиха, че са анализирали геномите на 23 вълнести мамута, включително 16 наскоро секвенирани - въз основа на останки, запазени в сибирската вечна замръзналост. След това учените са ги сравнили с геномите на 28 съвременни азиатски и африкански слона.
"Целта беше да се открият онези мутации, които присъстват при всички мамути, но не се срещат при нито един от слоновете - т.е. генетичните адаптации, характерни само за вълнестия мамут", казва еволюционният генетик Давид Диес дел Молино от Центъра по палеогенетика в Стокхолм, водещ автор на изследването.
"Открихме, че вълнестите мамути са имали молекулярни адаптации в гените, свързани със справянето със студената арктическа среда, като гъста козина, складиране на мазнини и метаболизъм, топлинно усещане и други", добавя Диес дел Молино, цитиран от БТА.
Сред анализираните геноми, които дават възможност да се проследи развитието на генетичните адаптации, е такъв на мамут отпреди 700 000 години - приблизително по времето, когато видът възниква в сибирските степи, и на други негови представители, живели на по-късен етап от историята им.
Видът, възникнал по време на застудяване на климата на Земята, е обитавал части от Северна Евразия и Северна Америка.
Повечето мамути са изчезнали преди около 10 000 години в условията на затопляне на климата в края на последния ледников период, като учените спорят дали човешкият лов е изиграл роля. Последните мамути са измрели на остров Врангел край бреговете на Сибир преди 4000 години.
Първият пълен геном на мамут беше секвениран през 2015 г. , след като беше частично дешифриран през 2008 г.
Новото изследване показва, че 92 процента от уникалните мутации вече са съществували в ранния етап от появата на вида, като еволюцията на някои черти е продължила. Например, с течение на времето козината на мамутите е ставала все по-пухкава козина, а ушите им - по-малки.
"Нашият вълнест мамут на 700 000 години може да е имал по-големи уши от мамутите от последния ледников период", казва еволюционният генетик и старши автор на изследването Лав Дален.
Един от силно еволюиралите гени е този, резултат от чието изключване при мишки са необичайно малки уши.
Вълнестите мамути са били с приблизителните размери на съвременните африкански слонове с височина около 4 метра. Те обаче са имали много по-малки уши, за да се предотврати загубата на телесна топлина от по-голямата повърхност на слуховия орган.
Няколко гена, свързани с вида и растежа на козината, се различават от тези при съвременните слонове. При хората един от тях е свързан със Синдрома на несресаната коса - състояние, характеризиращо се със суха и накъдрена коса, която не може да се разресва с гребен. При мамутите по-пухкавата козина, а също и мастните натрупвания, са помагали да си осигурят изолация в студа.
Мамутите са имали мутация в ген, който при хората се свързва със суха ушна кал, въпреки че не е ясно как това им е дало някакво предимство. Същата мутация е свързана с по-слаба телесна миризма в подмишниците при човека, въпреки че това не означава, че мамутите са имали изискан аромат.
"Силно се съмнявам, че мамутите са се потили в подмишниците си. Според мен това е нещо много уникално за човека. Други бозайници регулират телесната си температура по различни начини. Така че не е много ясно дали мамутите са миришели по различен начин заради този вариант на гена", казва Дален.
Изследването помага и за изясняването на различните нюанси на козината на мамутите - кафеникава с нотка на червено.
Мутации в ген, свързан с имунната система, показват, че в даден момент видът се е приспособил към сериозно огнище на патогени.
Въпреки че авторите на настоящото изследване не участват в опитите за възкресяване на мамут чрез клониране, работата им може да подпомогне подобни усилия.
"Представеният от нас набор от данни може да се разглежда като първия елемент от пътната карта към възкресяването", казва Дален. "Трябва да се отбележи обаче, че пътят напред е дълъг, вероятно ще бъде пълен с дупки и в най-лошия случай няма да доведе до никъде", допълва изследователят.
Изследването е публикувано в Current Biology.
