Помага ли съвременното кино на противодействието и адаптацията ни?

Как се гледа на изменението на климата през масовата култура и по-специално през киното? Адекватен ли е прочитът, има ли научна стойност или е само инструмент за създаване на съспенс, напрежение? Социологическото понятие за обществата ни в последните над 100 години като “общества на спектакъла” предоставят рамка, в която можем да търсим отговорите на тези въпроси. И да противопоставим на спектакъла, на “сеира” качествени културни творби. 

“Обществото на спектакъла” (на френски: La société du spectacle) е критически труд, основополагащ за ситуационисткото движение, разработен от Ги Дебор през 1967 г. в него авторът развива и представя концепцията за “спектакъла”. Според тази рамка, “спектакълът не е съвкупност от образи, а по-скоро социална връзка между хората, която е опосредствана от образи”. В концепцията за спектакъла, в консуматорското общество социалният живот не е свързан с живеенето, а с притежаването. А спектакълът използва образи, за да внуши това, от което хората се нуждаят и което трябва да притежават.

Апокалиптичният жанр в холивудското кино винаги е бил изключително популярен. Хората обичаме да се страхуваме, за да можем да преживеем пречистващата сила и облекчението на потвърждението, че всичко в крайна сметка ще бъде наред. По това този жанр си прилича и с филмите на ужасите – колкото по-непреодолима е силата, срещу която се изправяме във въображението си, толкова по-голямо е удовлетворението, че въпреки всичко Човекът побеждава. От гледна точка на спектакъла обаче, виждаме как този жанр и задава предписания какво трябва да притежаваме в случай на катаклизми и катастрофи – на първо място, автомобил плюс оръжие, плюс запаси храна и лекарства, плюс радиостанция. И добри отношения с военни: или отделни индивиди, или цялата военна машинария.

Критиката не е намиране на грешки и виновни, а способност да се задават въпроси, да се отправят предизвикателства към статуквото. Ролята на изкуството е много подобна, като то обаче работи със смислите отвъд изреченото и написаното. Киното в много голяма степен е загубило тази своя функция, за да се прехвърли в сферата на развлеченията. Неслучайно сред блокбъстерите не намираме добри примери, които да работят с екологични теми. “Минамата” на Джони Деп е скорошно изключение на развлекателното кино, което успява не само да предаде посланието, че Човекът побеждава, но и да постави болезнени въпроси за корупцията, капитализма, войната, травмата, активизма и провалите на системата. Но и ролята на критиката, журналистиката и изкуството. 

“Солта на земята” от 2014 г. (реж. Вим Вендерс и Жулиано Рибейро Салгадо) е такъв пример за свързване на политика и екология, и то именно политиката на обикновения Човек, и как той, като събирателен образ, се свързва с тези нива и е повлиян от тях. Този биографичен документален филм, представящ множество фотографии на бразилския фотограф Себастиао Салгадо (баща на Жулиано Рибейро), проследява 40-годишната работа на Салгадо. Не просто научаваме, а преживяваме травмите на тези обикновени хора от Южна Америка до Африка, в Европа, Арктика и обратно в Бразилия. Всичко това е ситуирано в контекстите на международните конфликти, глад и изселване, и как те са отпечатани (или не са докоснали) природните пейзажи – някои девствени, други в упадък. 

Естетизирането на климатичните промени е неизбежно, предвид страхопочитанието, с което ни изпълва силата на природата като по-голяма от човека, отвъд човека. От Платон насам обаче красотата не може без другите два идеала – на справедливостта и истината. Една творба е истински естетична само, ако говори и за етиката, и за науката. Фразата “солта на земята” е идиом на английски език, използван за описание на човек или група, които се смятат за автентични, непретенциозни и морално здрави. Често се използва за обозначаване на добър, честен и надежден човек, на когото другите могат да разчитат. Именно този “обикновен”, истински човек открихме в изследването на Орион грид “Разкриване” като събирателен идеален тип, често набеждаван за антигерой, който носи волята, мотивацията, нуждата и желанието за връзка с природата. Обикновените хора живеят в тази връзка, въпреки всички начини, по които съвременните често глобални процеси я разкъсват. В този смисъл, 

консолидиране на човешката ни идентичност с идентичността, която е повече от човешка. Този процес се улеснява, когато се разгръща около екологични въпроси, които преосмислят нашето място в света, нашите техники за оцеляване и нашия опит и умения за съжителство – помежду ни и със заобикалящия ни свят.

“Мащабът на всички неща” на канадската режисьорка Джули Абът е едно от големите събития в документалното кино от последните години, което илюстрира механизмите, по които вътрешният ни свят, субективността, е преди всичко интерсубективност – връзката ни с живи, неживи, умрели или умиращи неща около нас. Тази тема се разглежда много задълбочено от Наръчника на Роутледж върху еко-културните идентичности. Както подчертават авторите, ние, хората, когато сме съблечени от ролите и другите си идентичности и останем “обикновените” хора, които неизбежно олицетворяваме, сме културни и екологични същества в същността си. Но това не ни прави уникални като вид – безброй други същества, от косатки до слонове, също са културни и екологични. 

Екологичната ни същност обаче става все по-малко достъпна. Водещият аргумент в наръчника е, че липсата на земно самосъзнание в един все по-ориентиран към човека свят се отразява в невидимостта и отричането на нашите екологични взаимовръзки и взаимозависимости. Този вид взаимовръзки и взаимозависимости се опитва да събуди и Джули Абът, изследвайки загубата – на любим човек, на хабитати, на видове, на държави.

Липсата на такъв вид будност се потвърждава до голяма степен в нестихващата добивна и разрушителна ориентация, която мощните интереси и мнозинството от правителствата поддържат към планетата. Тази есктрактивистка идентичност е просмукана в масовото кино и изобилието на каскади и взривове на автомобили, самолети, бензиностанции и какво ли още не. Дори в постапокалиптичните и дистопични сценарии се промотира масовият човек, който кара коли, лети със самолети, трови дори космоса с ракети, совалки и космически кораби, готви на газови котлони, храни се романтично с месо, самоубива се в газови фурни.

Липсата на екологична осезаемост се проявява и в голяма част от социалния активизъм, който често набляга на социокултурни форми на идентичност, като раса, джендър, сексуалност и класа, но до голяма степен пренебрегва взаимосвързаните измерения, които са повече от човешки, отвъд човешки. Както заявява Абрам в Наръчника, 

“нямаме никакъв шанс да излекуваме нашите обществени проблеми на социалната справедливост, докато не започнем да включваме света, който е повече от човека, в усещането ни за социум или общност”.

Има обаче много потенциал, но и недостатъчно мощ и ресурси, в родните антиавторитарни колективи и неформални групи, в които всички прегръщат екосоциалната ориентация. Този вид ориентация е застъпен в самото засяване на демократичните промени от съвременен тип, доколкото тяхно начало може да се разглеждат самоорганизираните протести на майките-работнички в Русе и последващото учредяване на “Екогласност”, като един от основните двигатели на промените след 1989 г. Филмът “Дишай” от 1988 г. (реж. Юри Жиров) съпътства тези процеси и представлява задълбочен анализ на човешките права в контекста на взаимовръзките и взаимозависимостите между екология и политика..

Повече от 30 години по-късно тази човешка линия се разгръща през злободневието на “солта на земята” в България. Голямата награда “Златен ритон” за документалния филм “Преди края” и Наградата за режисьор на Елдора Трайкова от Фестивала на българското документално и анимационно кино в Пловдив (2020) са малко признание за великолепната работа с идентичностите и субективността, които откриваме по повод едно малко село, на път да бъде заличено заради добивната индустрия. 

Унищожаването е темата и на артистите, кураторите и изследователите, работещи с места на сложна екологична история, каквито са районите с минна и/или химическа индустрия, които пак с образи – но този път фотографски, ни разтърсиха наскоро и с изложбата NATURE MORTE. В нея, Христо Калоянов, Никола Стоянов и Слава Савова разглеждат „Мини Марица-Изток“ (отново) и възможните прочити на това индустриално наследство. В тази серия откриваме световна класа фотография, в която травмите, които сме нанесли като нация върху пейзажите се свързва дълбоко със собствените ни травми, но тази травматичност вдъхва и страхопочитание пред така идеализираната в културата ни величественост – била тя и разрушителна.

Отвъд “Марица-Изток”, Фондация Р’Арт реализира през изминалата 2023 година документалната поредица “ФАКТОРЪТ ПРИРОДА”, докосвайки ни с кадри за замърсяването на водите, обезлесяването и надеждата, свързана с рециклирането на пластмаса. Женският поглед върху климатичната тема прозира в нежността на кадрите и лиричността на тези кратки филмчета. Сякаш обратно на величието и страхопочитанието, описани в горния параграф, филмовият разказ ни стряска с обратното – идиличността на природата, която оцелява въпреки всичко, което ѝ причиняваме.

През 2018 г. наградата „Златна Роза“ за най-добър късометражен филм взе филма на Христо Симеонов – “Гората на Димо”, който ни конфронтира с реалностите на корупцията като предателство на вътрешните ни добри обекти, на ценностите ни – които неизбежно за интернализация на първия ни добър обект, майката, и съответно Майката-природа като концентрирана в горите и като хабитат, и като дробовете на планетата, и като хранителка и защитничка. Този филм стреля право в десетката и по отношение на безсилието, което хората, които са все още свързани с еко-културната си идентичност, преживяват изправяйки се лице в лице с механизмите на корупцията като заложени в съвременната икономическа система. 

Режисьорът Симеон Цончев пък заснема, със съдействието на Българското дружество за защита на птиците, документалния филм “Те отлитат” (2013), посветен на биоразнообразието и опазването на птичия свят. Филмът ни показва птиците като чувствителни същества – като личности от свой собствен порядък, с което закачат темата за аспектите на интерсубективността като също и междувидова субективност.

Макар и малко, тези примери задават посоките на визуалните изкуства и документалистиката у нас с потенциал да разширяват усещанията ни за субективност. С книгата си “Източници на селфа: създаването на модерната идентичност” (1989), канадският философ Чарлс Тейлър разбива психологизаторските и есенциалистки реторики, които разглеждат вътрешния свят на хората като унифициран и фиксиран предварително зададен и непроменим сценарий. Книгата е “опит за формулиране и написване на история на модерната идентичност … какво е да бъдеш човек: усещанията за вътрешност, свобода, индивидуалност и вграденост в природата, които са у дома си в модерния Запад”. Авторът изследва и как най-вече тези вътрешни светове, на субективността и идентичността, са били създадени исторически и продължават да се оформят от заобикалящите ни материални, социални, образователни, политически и културни процеси (пак там, стр. ix).

Цитираният вече изключителен ресурс с критични и аналитични статии на Роутледж подчертава, че едно ниво (но изключително основополагащо ниво) на това разработване и редактиране на един вид чернови на вътрешния ни свят, е екокултурната идентичност. Тя служи за разширяване на обхвата на всички идентичности, за да се разберат начините, по които социокултурните измерения на личността са винаги неразделни от екологичните измерения, като преодоляват културно изградени граници, които разделят човека, флората, фауната и околната среда. 

Тих Нхат Хан, великият виетнамски дзен учител, ползва една толкова необходима днес дума: не просто интерсубективност, а интер-бъдене, интер-същества. В този алтернативен на конвенционалната култура прочит на селфа включва и съществата и нещата, които не притежават субективност в смисъла на тази, на която се основава човешката идентичност. Но въпреки всичко можем да се отнасяме към нея и да я разберем. 

Тази концепция в наши дни се разраства още повече с отчитането, че в този момент от историята сме склонни да приемаме въздуха за нещо напълно естествено, сякаш е просто празно пространство. “И така”, казват авторите на Роутледж, “не забелязваме тази магия: че атмосферата на Земята е еликсир, който се ражда от дишането на нашия организъм с всички останали земни организми – [заедно] с почвите, с океаните, с рибите в моретата. В този смисъл, ние сме родени един от друг, материално съставени от нашите отношенията помежду ни”. Това кара най-съвременните автори да говорят за междудихание – за връзката между всички живи същества чрез атмосферата и климата, и за осъзнатостта за тази свързаност на идентичностите ни през пространството, което дишаме.

Тази идея донякъде може да бъде прочетена и в носителя на Оскар “Формата на водата”, която ползва метафората за отношението ни към другостта през фантастичен мъж, представител на хуманоиден вид, еволюирал във водна среда, от една страна и любовта между дишащото под вода същество и жена, която диша въздух. Способността на видовете да дишат любов е противопоставена на омразата, която е просмукана в политическите отношения на антропоцентризма. С малко усилие, тази тема би могла да ни отведе до темата за пресечностите в екологичната плоскост – как неравенствата, експлоатацията и насилието се простират отвъд обществените отношения, за да обхванат живия и неживия свят около нас, биосферата, хидросферата и атмосферата. 

Разбирането на ролята на екокултурната идентичност в политическата сфера е от решаващо значение, подчертават авторите на Наръчника, тъй като именно в нея антропогенните екологични кризи могат да бъдат широко адресирани и трансформирани. Документалното кино отваря много възможности за тези процеси през конкретни случаи на начините, по които се придобива пряк опит с големи екологични катастрофи – циклони, наводнения и пожари, отравяния на атмосферата, водите и почвата. 

Наред с “Мащабът на всички неща”, Синема Политика предоставя богата колекция от документални и разследващи филми, които могат да доведат до преоценка на биосферните ни ценности и от там – до пренастройване на политиката чрез разклащане и дори трансформиране на нашите екокултурни идентичности. Тазгодишното участие на Синема Политика в София Филм Фест открива именно с филм за пряко действие и активизъм в борбата с климатичните промени на 27-ми март. Фестивал като “София Документал”, който вече имаше своето четвърто издание, пък представя международна селекция от филми, посветени на човешките права, които засягат най-наболелите и актуални въпроси на днешния ден, включително филми, в които фокусът е поставен върху темата за промяната на климата.

Друг фестивал – “Мастер оф Арт”, посветен на документалното кино, всяка година предлага пред българската публика не само международни заглавия, но и коопродукции и български документални филми, посветени на устойчивото развитие, на архитектурата, човешките права и науката. Последните години отварят все по-широки пространства за подобно разклащане и у нас, с потенциал и за българско кино и култура, които поне да се опитат да изследват тези процеси и оттам – да стъпят на полето на живия живот, който няма как да бъде друго освен политизиран. Такъв например е ученическият Конкурс за кратък филм на екологични теми от 2022 г. 

Наводненията по Южното Черноморие миналото лято, особено в района на Царево, повдигнаха редица гласове, които си заслужава да се документират със средствата на киното, което има най-голям капацитет да възпроизвежда реалността. Начините, по които алчността и лакомията на хората се свързаха с природното бедствие в умовете и говоренето на хората е уникална възможност да се разделим и с добивната си екокултурна колективна идентичност.Спектакълът в тези конфликти, сеирът, както казваме, разбуни духовете – но за кратко, и без да доведе нито до решения във връзка с (липсващите) политики, нито до задълбочен дебат за справедливия преход. Потенциалът на културата и критиката да политизират интер-бъденето и междудиханието ни е погребан дълбоко в твърде непопулярните архиви и настоящи разработки на културните ни фондове, макар и екологичните теми да са един от приоритетите и млади автори да работят в тази посока. Има ли още български автори, режисьори, критици, които да приемат ръкавицата и да изследват човешките, междувидови и интер-бъдещи пластове на взаимосвързаността и взаимозависимостта във вътрешните и външните ни светове? Имат ли те достатъчна и подходяща подкрепа?

Документалните филми, и въобще “сериозното кино” могат да бъдат мощни инструменти за повишаване на осведомеността и вдъхновяване на действия. Те са образователен инструмент, упражняват мощно емоционално въздействие, вдъхновяват промяна, повишават осведомеността. Те са и призив за действие, форма на застъпничество и активизъм, които често водят до промяна в поведението и ангажиране на общностите. Така, киното е важен източник за много хора, когато се информират за климата. Филмите създават силни емоционални връзки чрез разказването на истории. 

Скорошно изследване на тези процеси от Bieniek-Tobasco и колектив (2019) показва, че слабата вяра в ефикасността на действията ограничава намеренията за осъществяване на конкретна поведенческа промяна у хората. Очакванията за резултатите, действията на национално ниво, образите и емоционалните реакции на историите играят обаче важна роля в тези процеси. Филмите и други видове документалистика, според това изследване, е важно да предоставят изрична информация за очакваните резултати от различните действия, и по-специално за успехите, за да се повиши ефикасността и да се стимулира поведението у аудиториите.,

Доклад на Ejaz и колектив (2022), основан на онлайн проучвания в осем държави – Бразилия, Франция, Германия, Индия, Япония, Пакистан, Обединеното кралство и САЩ, описва как хората получават достъп до новини и информация за изменението на климата. Голямо мнозинство от респондентите в тези държави признават, че почти всички учени в областта на климата вярват, че изменението на климата е причинено от човека, и се притесняват за последиците от него. Освен основното разбиране на научния консенсус и признаването на климатичната криза, обаче, е важно да се разбере отношението на хората към новините за изменението на климата. Това включва например на кого се доверяват като източници на информация, как новините за климата ги карат да се чувстват и колко добре според тях се справят новинарските медии с отразяването им. 

Тези находки са приложими, дори в по-голяма степен по отношение на документалистиката и разгръщането на визуални средства и разкази. Ejaz и колектив (2022) очертават някои важни стъпки, за да разберем как всяка от намесите на комуникацията по климатичните промени е свързана с убежденията, нагласите и поведението, заобикалящи изменението на климата. Те докладват и че сравнително малка част от респондентите в това и предходни изследвания се информират чрез документални филми – цитират около 10%. Подобни са и находките за България на вече споменатото изследване на климатичната комуникация на Орион грид. Това сочи, че е важно да се разширят публиките на документални творби като се адресират блокажи предизвикани от отчаяние, депресия, и претовареност с информация по темата, която събужда тежки преживявания, без да ги преработва и канализира – в здравословни интерпретации и действия. В този смисъл, нужни са комуникационн интервенции, които да допринасят за оформянето на личности, идентичности и колективната екокултурна субективност. За тази цел не помагат чисто информативни или пък напротив – сугестиращи намеси, а работа с предоставянето на психично пространство, в което хората да могат да се потопят в темата през преживяване, което доставя удоволствие, разстройва и обнадеждава.

Автор: Милена Статева / Климатека

Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани “отворени” системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система “човек-в-общност- общество-природа-и-вселена”. Милена е организатор на неправителствената организация “Орион грид”, която през изминалата година проведе пионерното партиципативно социално изследване върху климатичната комуникация у нас “ Разкриване ”. 

В публикацията са използвани материали от:

1. Bieniek-Tobasco, Ashley & McCormick, Sabrina & Rimal, Rajiv & Harrington, Cherise & Shafer, Madelyn & Shaikh, Hina. (2019) Communicating climate change through documentary film: imagery, emotion, and efficacy. Climatic Change. 154. 10.1007/s10584-019-02408-7. 
2. Debord, G. (1977) [1967] The Society of the Spectacle, translation by Fredy Perlman and Jon Supak (Black & Red, 1970; rev. ed. 1977).
3. Ejaz, W. Mukherjee. M. Fletcher, R. and Kleis Nielsen, R. (2022) How we follow climate change: climate news use and attitudes in eight countries, налично онлайн на: https://reutersinstitute.politics.ox.ac.uk/how-we-follow-climate-change-climate-news-use-and-attitudes-eight-countries (п.д. март 2024 г.) 
4. Milstein, Т. and Castro-Sotomayor, J. (2020) Routledge Handbook of Ecocultural Identity, Routledge. Книгата е носител на Наградата за книга на 2020 година на Националната асоциация по комуникации (САЩ), отдел “Комуникации за околната среда”.
5. Taylor, Charles (1989) Sources of the Self: The Making of the Modern Identity. Cambridge, England: Cambridge University Press. ISBN 978-0-521-42949-8.