Наскоро със съпругата ми преживяхме едно доста съкрушително събитие – евтаназията на любимото ни куче Мърфи. Помня, че я погледнах в очите в миговете, преди да поеме последния си дъх – това бе поглед, който представляваше една мила смесица от объркване и уверението, че всичко е наред, тъй като и двамата сме до нея в този момент.
Когато хората, които никога не са имали куче, виждат как техни приятели скърбят за смъртта на домашния си любимец, те вероятно си мислят, че реакцията им е прекалена - в края на краищата, това е „просто куче“.
Тези обаче, които са обичали куче, знаят истината – вашият домашен любимец никога не е „просто куче“.
Много пъти мои приятели ми признават виновно, че са тъгували повече за загубата на куче, отколкото за приятели или роднини. Изследване потвърждава, че за повечето хора загубата на куче е сравнима в почти всяко едно отношение с тази на любим човек. За съжаление, в културните ни традиции не откриваме нищо – нито скръбни ритуали, нито некролози в местния вестник, нито религиозни служби – което да ни помогне да преодолеем загубата на домашен любимец. Това от своя страна може да ни засрами и да ни попречи да изразим твърде видно тъгата си по загубата на нашите починали кучета.
Може би ако хората осъзнаят колко силна и интензивна е в действителност връзката между хората и техните кучета, подобна скръб ще бъде по-общоприета. Това би помогнало значително на собствениците на кучета да интегрират смъртта в живота си и да продължат напред.
Междувидова връзка като никоя друга
Какво точно притежават кучетата, което кара хората да сформират толкова тесни връзки с тях?
Като за начало, през последните 10 000 години кучетата е трябвало да се адаптират към живота с хора. И те правят това изключително добре – това са единствените животни, които еволюират с идеята да бъдат наш спътник и приятел. Антропологът Брайън Хар създава „Хипотезата за опитомяване“, за да обясни как кучетата се променят от сиви вълци – техните предци – в социалните животни, с които днес си взаимодействаме почти по същия начин, по който и с други хора.
Вероятно една от причините взаимоотношенията ни с кучетата да ни носят по-голямо удовлетворение, отколкото тези с хората, е, че кучетата ни даряват една безусловна, безкритична положителна обратна връзка. (Както гласи старата поговорка – „Дано да се превърна в човека, за който кучето ми вече ме счита.“)
Това не е случайно. Поколения наред кучетата са отглеждани селективно по такъв начин, че да обръщат внимание на хората, а ЯМР сканиране показва, че мозъците на кучетата откликват на похвалите на своите собственици точно толкова силно, колкото и на храна (при някои похвалите дори са още по-ефективен стимул от храната). Кучетата разпознават хората и могат да се научат да интерпретират емоционалните им състояния само по изражението на лицето. Научните изследвания показват също така, че кучетата могат да разберат човешките намерения, да се опитат да помогнат на собствениците си и дори да избягват онези, които не си сътрудничат със стопаните им или не се отнасят добре към тях.
Не е изненадващо, че хората откликват положително на подобна безкористна обич, подкрепа и лоялност. Дори само един поглед към кучетата е достатъчен, за да накара хората да се усмихнат. Средностатистически стопаните на тези животинки се отличават с по-високо ниво на благосъстояние и са по-щастливи в сравнение с онези, които имат котки или изобщо нямат домашни любимци.
Досущ като член на семейството
Нашата силна привързаност към кучето бе разкрита съвсем деликатно в скорошно изследване, посветено на случаите, в които извикваме някого с погрешното име. Например когато родителите извикат едно от децата си с името на тяхното братче или сестриче. Оказва се, че имената на кучета в домакинството също се бъркват с тези на членовете на семейството. Това означава, че името на кучето се „изважда“ от същия когнитивен басейн, в който се намират и останалите членове на семейството. (Интересното е, че при котешките имена това се случва рядко.)
Нищо чудно, че стопаните страдат толкова много по починалите си кучета.
Психологът Джули Акселрод посочва, че загубата на куче е толкова болезнена, защото собствениците не губят просто своя домашен любимец. Тази загуба може да включва в себе си източник на безусловна любов, основен спътник, който осигурява сигурност и комфорт, и вероятно дори протеже, отглеждано като собствено дете.
Загубата на куче може да наруши ежедневието на стопаните много по-сериозно, отколкото загубата на повечето приятели и роднини. За стопаните техните ежедневни графици – дори плановете им за ваканция – могат да се въртят около нуждите на домашните им любимци. Промените в начина на живот и рутините са едни от основните източници на стрес.
Според изследване много опечалени собственици на домашни любимци идентифицират по погрешка многозначни гледки и звуци като движения, тежки дишания или скимтения на починалия си любимец. Това се случва обикновено скоро след смъртта му, особено сред собствениците, които са имали много дълбока връзка с четириногите си приятели.
Въпреки че смъртта на кучето е ужасно нещо, стопаните са свикнали до такава степен с неговото успокояващо присъствие, с което не ги осъжда, че рано или късно те често си взимат ново.
И така, да – моето куче ми липсва. Сигурен съм обаче, че през идните години ще се подложа отново на това изпитание.
Автор: Франк Т. Макандрю, професор по психология (Frank T. McAndrew, Cornelia H. Dudley Professor of Psychology), Нокс колидж (Knox College).
Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценза Creative Commons и преведена от Obekti.bg с любезното съгласие на нейния автор. Прочетете оригиналната статия тук.
