Обичам те. Горе-долу. Понякога. Или поне така ми се струва. Знам ли, може и да не те обичам.
Но от друга страна ме храниш. Значи трябва да е обич това, което изпитвам.
Остави храната там. И по-бързо, че имам работа.
Каква работа ли? Важна. Не си ли забелязал, че постоянно имам работа. Мисля, разсъждавам над световните проблеми, изучавам света, трупам опит. За разлика от теб, аз съм постоянно зает. Със свръхважни дела.
А ти какво правиш по цял ден? Висиш пред гардероба, ходиш напред-назад, говориш по телефона, излизаш да се скиташ навън – това твоето работа ли е изобщо?
Не ми се лигави точно сега. Когато мога, ще дойда да ти ударя една лапа по коляното. Ти не ми пипай козината, че тъкмо съм се къпал.
Нали знаеш, че когато съм в лошо настроение, не ми е до гушкане. Просто излез от стаята, а ако можеш и от къщата, най-добре.
Утре може да ти разреша да ми приготвиш нещо специално за ядене. Зависи в какво настроение съм обаче и дали не си ме ядосал с нещо дотогава. Все пак има достатъчно много време, за да объркаш нещо.
Не ми благодари, че съм толкова невероятна. Чувствай се специален, че имаш щастието да се наслаждаваш отблизо на всичкото това великолепие.
