За нула време роботите масово навлязоха във всяка сфера и дейност. Дотогава аз и другите водехме нормален живот. След това бях заменен в работата си от робот, дори вкъщи съпругата ми Марта се сдоби с отлично справящ се кухненски робот, както и с механичен домашен асистент, търпеливо слушащ всичките ѝ мисли. После тя донесе и тестов робот-фризьор, който още бе в бета фаза - тях ги подаряваха на произволно избрани жени в моловете. Сега с Марта бяхме разделени. Когато съпругата ми реши да ме напусне, взе със себе си всичките роботи и се изнесе при някакъв си Грег. Имах подозрения, че той също е робот, но нямах доказателства. Тя искаше дете. Тъкмо бяхме решили да имаме и настъпиха промените. После желанието ми за секс се изпари и сякаш бе „изкълвано“ като апетитна троха от гладна птица през зимата. Интересно ми беше как Грег ще осигури дете на съпругата ми - бившата. Но нищо не се знаеше, скоро сигурно и това щеше да е неоспорим факт. Малко дете-роботче щеше да топурка с гадните си изкуствени крачета напред-назад. А може би Грег не беше робот. Честно казано, предпочитах той да е просто човек. По-лесно бе за възприемане. Сигурно и в създаването на деца роботите щяха да се окажат по-добри. Най-вероятно на проекто-бебето на Марта и Грег щяха да му бъдат отстранени всички дразнещи и вредни нещица, още докато си плува в изкуствената утроба.

Роботите са по-добри от нас във всичко. Определено са по-добри. Няма какво да се лъжем. Истината боли, тежи, както на някои трябва да им тежи съвестта - например на създателите на изкуствения интелект. И понякога същата тази истина оставя човек без душа. Да, роботите не могат да чувстват като нас. Колко ли пъти през своя живот съм си мислил как искам да премахна всичките си чувства. Колко ли пъти съм искал да изляза от собствената си кожа и да се превърна в механично творение на съвременния свят. Определено завиждам на роботите, освен че ги мразя и в червата. Например отиваш при робот - да кажем, при Грег, и му казваш: „Заради теб и такива като теб изгубих работата си, съпругата си, бъдещето си, душата си.“ А той най-безцеремонно те фиксира с малките си метални очички и ти отвръща: „Аз съм създаден, за да служа на хората.“ Честно, ако мога да го гръмна, ще го направя. Всъщност мога, но проклетото нещо сигурно ще се саморемонтира.

Навсякъде има роботи. В един момент ще им сложат и фина силиконова кожа и просто няма да можем се различаваме кой какъв е. Накрая обаче спря да ми пука и за роботите, и за Вселената, и за всичко останало. В началото на промяната, преди да осъзная, че изкуственият интелект ще ми отнеме всичко, дори се чувствах щастлив. С базов доход, отпуснат от правителството, с който можех да живея прилично, всичко изглеждаше не толкова лошо. Но малко след това осъзнах, че вече съм ненужен - сякаш нямах място в новата система. Съвсем скоро аз и всички като мен се озовахме в къщите си по чехли. Отслабнах от притеснение. Започна да ме мъчи мисълта, че нищо никога няма да бъде вече същото. А и нямаше как да се боря за нова работа в съревнование с робот. Но не това бе най-лошото. Имах любимо занимание, което караше душата ми да „грее“ в най-различни цветове и техните нюанси. Дялках, майсторях и сътворявах, винаги когато можех, малки дървени фигурки, които мечтаех някой ден да подредя в голяма изложба. Скоро след промените бе открита първата изложба на робот, който изработваше впечатляващи дървени фигури, обучен до съвършенство, събрал в себе си талантите на всички известни майстори дърворезбари и дизайнери. След това се състоя и изложбата на втори робот от по-ново поколение, който изработваше по време на събитието фигурки на присъстващите, а за капак на всичко, по донесени снимки издялкваше до най-малки детайли и домовете им. После поставяше фигурките на цялото семейство вътре в дървените къщички и естествено предизвика истински фурор. Как можех да изработвам по-добре уникалните си дървени фигурки от това чудо? Сринах се психически - без надежда за работа, без ласката и прегръдката на жена ми, без моето изкуство.

Душата ми изгуби искрата си за живот, не намирах смисъл за какво да ставам сутрин. Каквото и да правех, роботът го можеше по-добре. Имаше цялото знание на света и обучението му никога не спираше. Картини, нарисувани от роботи, мебели, измислени и сглобени от роботи, кухненски роботи, роботи психоаналитици, роботи тип Барби, роботи тип Кен. Роботи, роботи, навсякъде роботи! Накъдето и да погледнех, проклетите роботи пъплеха с тракащите си крака и създаваха душевни проблеми. Някои от хората се адаптираха към новия ред, но аз изобщо не успях.

Мислите ми станаха толкова еднотипни, досущ като маршируващи войници на парад. Пълководецът, който някога образуваше разнообразие от тях в главата ми, отдавна бе спрял да конструира и други концепции, освен за най-стандартните неща като това какво да ям и какъв филм да гледам днес. Всеки ден аз, човекът, недокоснат от божествена намеса, а само от някаква си еволюция, която уж ме бе направила човек със собствени мисли, та аз, човекът, правех все едно и също нещо. Дори първобитният ми прароднина беше еволюирал. Изтрих желанието си да живея. Всъщност не аз, а проклетите роботи го изтриха. Така че в даден момент ми се стори, че е по-добре просто да си остана в леглото завинаги или поне докато не умра от жажда и глад.

Една сутрин вместо да правя обичайните скучни и безсмислени неща, които извършвах ден след ден, реших да си остана в леглото. Просто си лежах и гледах тавана. Блеех си, зареян в нищото, така че дори овца не би се присъединила към мен, за да си блеем заедно. Бях погълнат от черна дупка, която не желаеше да ме изплюе от никоя страна на леглото.

Докато зяпах в празното пространство, някой заблъска по вратата. С известно усилие успях да откъсна погледа си от нищото и подадох главата си от черната дупка. Изведох успешно единия си крак, после и другия, ръцете се задействаха и те. Накрая някак успях да се измъкна, станах и се запътих към вратата. Отворих. Отсреща ме гледаше адвокатът по бракоразводното дело, което жена ми Марта беше завела срещу мен. Тя искаше развод, аз - не. Не защото исках да си оправим отношенията, а просто защото не ми се занимаваше да се развеждам, да се замислям за документи, за съдилища и всякакви глупости. След като жена ми иска да се отърве от мен - да си ходи. Нали това направи, като отиде отиде при Грег. Все още не можеше да се ожени за този робот. Какво ме занимаваше с разни дела. Взех документите с неохота. Хвърлих ги върху шкафа до вратата, без дори да ги погледна и се запътих обратно към леглото, когато на вратата отново се затропа и искам, не искам - отворих. Този път беше куриерът. Той също беше човек, а не робот. Ако някога на вратата ми се потропа и се озова лице в лице с някакво механично нещо, опитващо се да ми достави пратка, вибрирайки с неприятния си метален глас, обещавам, че съставните му части ще се разхвърчат в различни посоки.

Приемливият вариант на куриер ми даде да се разпиша и ми връчи продълговат пакет. Взех го и затворих вратата след него. Макар че просто исках да се върна обратно в черната дупка, все пак любопитството ми надделя и отворих пакета.

Вътре имаше лопата и бележка от жена ми:

„Скъпи и прескъпи, Джак, тази лопата е символът на нашата приключила любов. Закопай се, Джак, закопай се надълбоко! Ако не подпишеш документите и ме мотаеш до безкрай, аз ще те закопая, обещавам! Действай, Джак, подпиши ги!“

В този момент вместо да захвърля и този пакет и да се върна обратно в леглото, за първи път от много време аз усетих нещо, което отдавна не бях усещал. Открих, че все още имам някаква оцеляла част от душата си - въображение. За първи път от много време ми хрумна идея. Да изкопая най-дълбоката дупка, изкопавана някога само с лопата, без намесата на машини. Там нямаше да има кой да ме безпокои. Щях да си лежа в дупката, докато можех, без да се налага да правя каквото и да било, без на всяка крачка да се сблъсквам с роботи, без да отварям някаква си тъпа врата, защото някой е решил, че му се тропа по нея. Пълен мир, докато не му се види краят.

Вече имах представа какво е домашно приготвена черна дупка и знаех много добре какво е да я обитавам мислено. Сега можех наистина да направя така, че и да я усетя и с тялото си. Най-вероятно в нея щеше да ми е по-удобно да си лежа и да си блея. И така взех решение да съединя двете дупки в една.

У мен се появи такъв живец, че дори опарен от огън човек нямаше да реагира толкова бързо на мисълта, че е опарен. Грабнах лопатата и засиях с искрата на първия смисъл в живота си, който открих след безсмислието на цяла година. Заех се със задачата да изкопая най-дълбоката дупка, изкопавана някога само с лопата с ентусиазма на човек със стартъп на два дена. Така че като се спусна един път в нея, да не ме открият никога. Излязох на двора и под жаркото слънце започнах да копая...

***

120 дни по-късно, усмихнат, с мазоли по ръцете, щастлив и запотен, все още продължавах да копая дупката. Бях стигнал доста надълбоко. Провизиите ми привършваха и реших да се изкача, за да си донеса нови. Когато излязох на повърхността, дузина репортери с фотоапарати и камери ме наобиколиха.

- Кажете ни защо копаете тази дълбока дупка? - извика някакъв репортер с рижав мустак, избутвайки грубо няколко от своите колеги.

Сред тях имаше и роботи-репортери. Определено ми призля.

- Ей, нахалният, какво се пререждаш! - сръгаха го също толкова грубо колегите му.

Изобщо не ги отразих. Вмъкнах се вкъщи. Взех си провизиите и се запътих обратно към дупката. Репортерите обаче ми препречиха пътя и отказаха да ме пуснат, докато не отговоря на въпросите им. Бях принуден да им обещая, че ще го направя. Преди това обаче изрично предупредих, че няма да им кажа нищо, ако има дори и един робот-репортер на ливадата ми. Когато всички машини си тръгнеха, тогава щях да им кажа, каквото имах да им казвам. Роботите-репортери се оттеглиха от другата страна на улицата, но преди това тайно пуснали на ливадата ми малки буболечки роботи, които да записват всичко.

Отговорът, който дадох на останалите, беше следният:

- Просто искам да се закопая. Моля, всички до един да напуснете ливадата.

- Как да тълкуваме това? - провикна се отново репортерът с рижавия мустак.

Но аз се спуснах в дупката, без да отговоря. Това, което изобщо не подозирах в този момент, бе, че след мен се беше промъкнал още някой - малък натрапник, буболечка-робот, за да ме шпионира и да предава на живо всичко, което правя.

Горе на повърхността оставих хора и роботи в недоумение. Те не само че не напуснаха ливадата ми, а стигнаха дори още по-далеч. Първо се появиха гръмки заглавия, после се появиха и тълкуватели, накрая и мои последователи, които решиха, че и те искат да се закопаят. Всеки със своята си причина, като основните амплитудни колебания отчитаха нещо средно между омраза към роботите, неуспешна адаптация към новата действителност и изгубена душа.

Последователите ми започнаха да копаят свои си лични дупки. Съвсем скоро имаше толкова много дупки наоколо, че дори къртиците се засрамиха.

А аз просто продължих да си копая, докато в един момент земята под краката ми не поддаде и аз пропаднах. Не паднах от много високо, но определено се натъртих от удара. Озовах се в карстова пещера. Само ако съм знаел какво има под къщата ми, отдавна вече да съм се закопал долу. Разходих се из пещерата. Беше доста голяма и дълга, с многобройни галерии и карстови извори. Благодарение на фенерчето и челника видях невероятни скални образувания, а няколкото прилепа, които висяха наоколо и разните странни насекоми, ни най-малко не ме смутиха. Ето къде щях да си полежа на спокойствие, докато накрая не умра. Най-сетне спокойствие. Но това не трая дълго.

Скоро на тавана на хубавата ми и уединена карстова пещера се отвориха множество дупки, през които започнаха да се спускат моите последователи, които бяха започнали да копаят след мен. Това, от което бягах, не искаше да ме пусне и затегна отново примката около врата ми. Защо не ме оставяха на мира! Започнах да се задушавам, но не от липсата на кислород, а от напрежение, че дори и тук не можех да се отърва от Горния свят. Защо, по дяволите, някакви хора ме следваха?! Не можеха ли да си измислят свой начин на усамотение? Не бях и предполагал, че толкова много хора също ще поискат да се закопаят. Честно казано не знаех къде да отида. Горе на всяка стъпка се разминавах с роботи, а тук долу стана задръстено от мои последователи, светкащи с фенерчета и челници в лицето ми. Ужас! Нямаше спасение на този свят. Последователите ми крещяха след мен: „Учителю, учителю, накъде ни водиш?“, „Просветителю, покажи ни пътя!“. А аз се оглеждах на всяка крачка, стискайки лопатата, чудейки се да ударя ли с нея някого по главата или да започна отново да копая. Настана пълна лудница под земята. Сякаш участвах в някакво незаконно шоу за ексцентрични богаташи, в което бях единственият улов.

Всичко това продължи до момента, в който в пещерата не се спусна и мой последовател-геодезист. До преди година бил работил за голяма корпорация. Той откри ценни минерали, рядко срещана руда, извори. Върна си смисъла, върна си самочувствието и се качи обратно Горе. Веднага го върнаха и на работа. Геодезистът, пълен предател, доведе машини да картографират и сондират пещерата, за да могат после да извличат ценните ресурси. Друг от последователите ми обаче изобщо не хареса идеята роботите да се спуснат под земята, където уж се беше скрил на спокойствие от цивилизацията. Хората понякога превъртат, когато им отнемат смисъла. И той така - превъртя, опаса се с динамит, след което се взриви. В резултат от последвалото срутване аз бях затиснат под една скала.

Марта, ела, ето тук застани - точно в центъра на покрива. Ще направя дупка точно тук, за да се спуснем в нея - ще стигнем право под основата на къщата. Ще продължа да копая надолу под дома ни, където пак ще сме щастливи. Марта, не съм грешник. Защо отиде при Грег? Ти си красива като картина. Ходя посред нощ да търся Винсент ван Гог, обикалям по улиците да намеря правилната кръчма. Ето я най-после - кръчмата свети, а чашата с абсент е наполовина празна. Застани тук, докато Винсент те нарисува. Ще купя негова картина. Затова съм тук. Дори да не нарисува точно теб, ще купя каквото нарисува. Обичам я тази картина. Не се сърди, Марта. Не се сърди, че той те е нарисувал без ухо. Пак си красива. Не отивай при този Грег. Лъже, че е художник. Ще ти подаря картина, подписана от истински творец, а не от робот. Грег няма душа. Защо го искаш, Марта? Аз направих подарък за теб. Измислях го и го премислях дълго време, представях си те и след това го издялках. С толкова любов я направих за теб, за нас - дървена люлка за нашето бебе. Една майка не би трябвало да обича малки механични крачета. То не може да плаче като нашето. Нашето ще има нужда от теб. Ехо, Марта, къде си? Трудно ми е да стана. Не мога да си помръдна тялото. Моля те, наведи се към мен, за да те целуна...

Някъде там между бълнуванията се свестих. Тогава за първи път, откакто бях долу, видях малкото машинно изчадие, което явно през цялото време ме беше следвало. Дори тук под земята не намерих спокойствие. Последователи, роботи, цивилизация... Исках просто да си лежа и да чакам края, а вместо това в този момент бръмбарът записваше последните ми мигове и ги излъчваше на живо. Повиках буболечката да дойде по-близо до мен, уж да ѝ дам интервю. Когато малкото машинно изчадие се приближи, със сетни сили го хванах и размазах в една скала до мен. Живото предаване прекъсна.

Сега просто си лежа...

Автор: Але Горска

Разказът е публикуван в брой 7 на списание „Й“ с тема „Изкуствен интелект“.