През 1999 година, когато интернет технологията все още била посрещана със суеверен страх от съвременниците й, Дъглас Адамс пише есе, в което с неподражаемия си хумор осмива британския консерватизъм на BBC. Той разказва за начина, по който уважаваните журналисти на популярната медия се опитвали да произнасят интернет адресите, изтичайки ги с всички им точки, тирета и чертички с тайната надежда, че зрителите им (за разлика от тях) разбират дигиталните заклинания. И както журналистите, така и всяко поколение с мрънкане и оплаквания се научавало да ползва я новите умни телефони, я печатната книга или пък модното за една много по-далечна ера колело. За Адамс отношението ни към технологии зависи преди всичко от това, в кой етап от живот ни заварва появата им:
- Всичко, което е в света, когато сме се появили на него, е просто нормално.
- Всичко, което е изобретено преди да сме навършили 35 години, е възхитително и интересно.
- Всичко, с което се сблъскваме след 35-тата си година, е ни повече, ни по-малко „срещу естествения ред на нещата и началото на края на цивилизацията, каквато я познаваме.“
Днес, през 2017 година, когато интернетът вече е неразделна част от живота ни, все още се намират хора, които си представят пребиваването във Фейсбук като последните дни на Содом и Гомор. Пример за това са думите на известния журналист и редактор на New York Times, който се оплаква, че въпросното нововъведение е способно ерозира човечността ни:
„Основно ние аутсорсваме нашите мозъци към облака. Положителното на това е, че освобождаваме много от сивото си вещество за важни занимания като FarmVille и ‚Истински съпруги‘. Но моята вътрешна тревожност се пита дали новите технологии не ни превземат, ерозирайки характеристиките, които ни правят човеци: нашата способност да размишляваме, нашия стремеж към смисъл, искрената емпатия и чувството за общност, които някак си ни свързват много по-дълбоко от сарказма и политическите ни избори.“
