Проучване показва, че животът се разпространява в Космоса чрез малки невидими частици

Възниква ли животът самостоятелно на различните планети в галактиката? Или се разпространява от свят на свят? Или и двете?

Ново изследване показва как животът може да се разпространи по един основен и простичък начин - чрез космическия прах.

Едно от нещата, които учените научават през последните няколко десетилетия, е, че животът на Земята може да е започнал много рано.

Нашата планета е на около 4,53 милиарда години, а някои доказателства показват, че елементарни форми на живот са съществували тук преди поне 3,5 милиарда години (а според други – дори още по-рано, само около 500 милиона години след формирането на Земята, когато тя се е охладила).

Възможно е обаче животът да не се е зародил тук. Изследователите поставят под въпрос идеята дали е имало достатъчно време да възникне спонтанно в условията на ранната Земя.

Ново изследване разглежда теорията, че космическият прах може да е отговорен за разпространението на живота в галактиката чрез панспермия. Т.е. той е възникнал другаде и е бил доставен на младата Земя. Това не е нова идея, но в този труд авторът изчислява колко бързо би могло да се случи.

Изследването е озаглавено "Възможността за панспермия в дълбокия космос чрез планетарните прахови зърна". Единствен автор е З.Н. Османов от Факултета по физика към Свободния университет в Тбилиси, Грузия. Статията е в предпечатна подготовка и все още не е публикувана.

Колкото и да разсъждаваме и да изследваме произхода на живота, не знаем как започва той. Имаме представа за типа среда, която би могла да го породи, но дори и това е идея, затъмнена от милиарди години.

"Ясно е, че основният проблем е произходът на живота или абиогенезата, чиито детайли все още са ни неизвестни", пише Османов.

Но той е започнал по някакъв начин. Като оставя настрана първоначалната поява на живота, засега Османов преминава към въпроса как той би могъл да се разпространи.

"Получавайки предположението, че планетарните прахови частици могат да се измъкнат от гравитационното привличане на планетата, разглеждаме възможността праховите зърна да напуснат системата на звездата посредством радиационното налягане", пише Османов.

Идеята, че самият живот би могъл да пътува в космоса на комети и астероиди, е позната на много хора. Когато тези обекти се блъскат в планети, животът „акостира“ и ако има ниша, която може да използва, той ще го направи. Но как обикновеният прах би могъл да постигне същото нещо?

За да може прахът да носи живот, той трябва да произхожда от планета, на която вече има живи организми. Това може да се случи при определени обстоятелства. Изследванията показват, че праховите частици от Земята в атмосферата на планетата на голяма височина могат да се разпръснат срещу космически прахови зърна.

Статия от 2017 г., публикувана в списание Astrobiology, показва как космическият прах с хиперскорост може да взаимодейства с този земен прах, създавайки мощни импулсни потоци. Малка част от праховите частици на планетата могат да бъдат ускорени достатъчно, за да избягат от гравитацията на планетата.

След като се освободи от гравитацията на своята планета, прахът се оказва във властта на звездното радиационно налягане.

"Ако подобен сценарий се осъществи в други системи, частиците планетарен прах, вече освободени от гравитационното поле на планетата, могат да избягат от системата на звездата посредством радиационното налягане и началната скорост, разпространявайки живот в космоса", обяснява Османов.

Животът би трябвало да е много издръжлив, за да оцелее върху прахови зърна, докато пътува през междузвездното пространство. Той би трябвало да избягва опасности като радиация и топлина. Ако самият живот не може да се справи с това, може би сложните молекули, които водят до живот, биха могли. Ако приемем, че това е възможно, следващият въпрос е колко бързо би могъл да се разпространи.

"Установено е, че в продължение на 5 милиарда години праховите зърна ще достигнат до 105 звездни системи, а като се вземе предвид уравнението на Дрейк, е показано, че цялата галактика ще бъде пълна с планетарни прахови частици", обяснява Османов.

Османов посочва и други изследвания на панспермията и как тя може да се случи в нашата съседна галактика.

Знаем, че „чрез налягането на слънчевата радиация малки прахови зърна, съдържащи живи организми, могат да се придвижат до най-близката слънчева система - Алфа Кентавър - за девет хиляди години", пише Османов. Нашите мощни ракети, като Space Launch System и Falcon Heavy, биха се нуждаели от над 100 000 години, за да осъществят това пътуване.

Това е интригуваща идея. Османов изчислява, че значителен брой прахови зърна ще оцелеят в междузвездното пространство с непокътнат живот или сложни молекули. Разсъжденията му обаче са съпроводени от един съществен проблем.

Османов прави смела крачка отвъд сегашните ни познания, когато пише: "От друга страна, естествено е да предположим, че броят на планетите с най-малкото примитивен живот би трябвало да е огромен." Това може и да е естествено предположение, но има малко доказателства, че е вярно.“

Работейки със статистически подход към уравнението на Дрейк, Османов пише, че броят на планетите, на които се е развил живот, е "от порядъка на 3×107".

"Тази стойност е толкова огромна, че ако праховите частици могат да изминат разстояние от порядъка на няколкостотин светлинни години, може да се заключи, че Млечният път - с диаметър 100 000 светлинни години - би трябвало да е пълен със сложни молекули, разпределени в цялата галактика", обяснява Османов. "Дори ако приемем, че през това време животът е унищожен, огромното мнозинство от сложни молекули ще остане непокътнато."

Изследването е особено вълнуващо. Но разочароващото в цялата тази тема е, че все още не знаем как се появява животът и колко често се появява. Така че всички наши мисловни експерименти и изчисления, включително и тези на Османов, имат в центъра си упоритото зрънце на неизвестното.

Ако имаме щастието да открием солидни доказателства за живот на Марс например, тогава този тип изследвания и разговорите, които те пораждат, ще придобият нов смисъл.

Османов твърди, че броят на планетите с примитивен живот е огромен. Ние не знаем това. Планетите са извънредно сложни и има зашеметяващ брой променливи. Дори и да има огромен брой планети с примитивен живот, много от тях ще са по-масивни от Земята. Ще могат ли например праховите частици, носещи живот или сложни органични молекули, да се измъкнат от гравитационната хватка на свръхземята?

Това изследване показва как животът, или поне неговите градивни елементи, може да се измъкне от планетите и да оцелее при междузвездното пътуване до друг свят. Ако това е вярно и панспермията може да обясни появата на живот на Земята толкова скоро след нейното формиране и охлаждане, тогава това променя разбирането ни за нашия произход и дори за останалата част от Вселената.

Но ние не знаем доколко е вярно и все още не знаем как се е зародило всичко.

Източник: Universe Today