Една вечер момчето стоеше на ръба на покрива и се взираше в нощното небе. Небето също се взираше в момчето. В очите на момчето се отразяваха безбройните светлинки на звездите и поглъщаха и малкото светлина, която идваше от милиардите години отвъд хоризонта. А небето сякаш отразяваше милионите светлинки, идващи от малката земя и ги всмукваше като във фуния. Животът отразяваше Вселената и във Вселената се отразяваше животът.
Тогава момчето си помисли дали окото, не е като черната дупка? Едно от най-могъщите и големи природни явления. Това, което може да погълне всичко, и това, от което дори и светлината не може да избяга. Това, което привлича всичко към себе си. Там, където се крие божествената сила. Там е божественият съд - хоризонтът на всички събития. И дали не бъркат хората, когато казват, че очите ни са прозорец към душата? Дали очите на другите не са прозорец към нашата душа? Всички тези очи. На хората, на животните не са прозорец към нашата душа? Очите на всички останали същества ни поглъщат. Те са нашите съдници. Нашето отношение към тях е нашето отношение към Вселената. Един вселенски лабиринт, през който душите преминават.
Такива мисли минаваха през главата на момчето тази вечер. То бе застанало на ръба. То винаги бе на ръба. Всички преди него и след него бяха на ръба. На ръба на собствената си доброта, на ръба на лошотията в себе си, на ръба на лудостта, на ръба на живота. Техните очи бяха ненаситни. И всички те бяха погълнати от окото на Вселената. Една малка искра, която просветва за миг по спокойната повърхност на морето на живота.
Тогава внезапно и неочаквано видя своя образ, отразен в небето. Сякаш орел се спускаше, за да го грабне. Първо малък като мишка, после все по-голям, докато не стана цял колкото Земята. Отражението беше в собственото му око. Гледаше се едновременно от двата края и във всяко едно око беше той. Същото се случва, когато погледнем отблизо в окото на този срещу нас или в окото на животното. Винаги виждаме себе си в отражението. Този път беше същото. И колкото повече повече се приближаваше, толкова повече ставаха отраженията. Точно както в огледален лабиринт. Разликата беше, че небесният му аз го притегляше неудържимо. И ето, леко-полека започна да се вдига на пръсти, приковал поглед в себе си. Още малко и още малко. А в следващия момент летеше към земята с неудържима скорост. Вече нямаше аз, вече нямаше очи. Сам със себе си, със своето тяло, някъде по средата между земята и небето.
Душата бе останала някъде там, горе във вселенското око. Но ето, че точно преди да падне на твърдия асфалт, мина котка. Тя погледна нагоре и той цопна в нейното око.
Автор: Росен Георгиев
Росен е от София, занимава се предимно с философия, но литературата е негова страст, която се опитва да превърне в професия. Обича да чете, да пише къси разкази, стихове и хайку.
