Изстреляният през 1977-а година космически апарат „Вояджър 1“ продължава своето епично пътешествие вече над 43 години. В момента той се намира 150 пъти по-далече от Слънцето, отколкото е нашата планета. Апаратът пресече официално хелиопаузата през 2012-та. Това е мястото, където силата на слънчевия вятър е по-малка от необходимата за изтласкването на междузвездния газ.

С други думи – „Вояджър 1“ вече отдавна се намира извън пределите на Слънчевата система. И сега апаратът открива, че това междузвездно пространство всъщност не е чак толкова празно.

След като анализират най-новите данни, изпратени от почти 23 млрд. км, астрономите откриват, че от 2017-та нататък апаратът е засичал постоянно жужене на плазмени вълни (дифузният газ между звездните) в междузвездната среда.

„Той е много блед и монотонен, тъй като се намира в теснолентовите честоти – казва астрономът Стела Кох Окър от университета „Корнел“. – Засичаме бледо, но постоянното жужене на междузвезден газ.“

Разбира се, ние знаем, че междузвездното пространство не е напълно празно. Поради факта обаче, че звездите са толкова ярки, бледият материал, намиращ се между тях, е труден за наблюдение и измерване. Обикновено трябва да разчитаме на начина, по който светлината се променя, когато преминава през него, за да го засечем и изразим количествено.

Двата космически апарата „Вояджър“ са първите обекти, създадени от човека, които навлизат в междузвездното пространство. Съответно те представляват отлична възможност да тестваме тази междузвездна среда директно.

Фактът обаче, че се намират на толкова голямо разстояние от Слънцето – и отвъд досега на слънчевия вятър – не улеснява задачата им. Слънцето е все още ярък и шумен звяр, чийто периодични изригвания могат да повлияят на околоната среда.

„Междузвездната среда е досущ като тих или нежен дъжд – казва астрономът Джеймс Кордес от университета „Кордел“. – В случая със слънчевите изригвания – все едно трябва да засечем проблясък на мълния в гръмотевична буря, след което дъждът отново става лек и нежен.“

Учените смятат, че този нежен дъжд предполага, че има и друга активност на ниско ниво в междузвездната среда. Какво предизвиква тази активност? Все още нямаме представа. Възможно е да става дума за термално възбудена плазмена осцилация или квази-термален шум, генериран от движенията на електроните в плазмата, което от своя страна да произвежда местно електрическо поле.

Каквото и да го предизвиква обаче, едно е сигурно – можем да използваме жуженето, за да картографираме плътността на плазмата, докато и двата апарата „Вояджър“ навлизат все по-надълбоко в междузвездното пространство („Вояджър 2“ пресече хелиопаузата през 2018-та). То може да ни помогне да разберем по-добре и взаимодействията между междузвездната среда и слънчевия вятър. Знаем, че плътността на електроните се увеличава от другата страна на хелиопаузата – и двата апарата „Вояджър“ го отчетоха. Ако определим плътността на междузвездната среда с по-голяма прецизност, можем да открием защо реално тя се увеличава.