Джейн Гудал откри, че шимпанзетата се целуват по човешки

Мнозина, включително и нейният научен ръководител, първоначално смятат, че методите й са непрофесионални.

Джейн дава имена на всяко от животните,

които наблюдава, докато другите учени държат те да се водят под номера. Използва разкази и описания в бележките си и приписва човешки черти на шимпанзетата - смятано за голям грях в етологията. “Но защо това да е толкова ужасно? Щом можем да тестваме лекарства върху шимпанзетата, защото са биологично толкова близки до нас, след като приемаме, че има изключително големи прилики между мозъка и нервната систем на шимпанзето и човека, не е ли логично, че ще има прилики поне в основните чувства, емоции, настроения между двата вида?” - пише Гудал в своя книга, публикувана през 1990 година.

Приносът на изследователката е, че стеснява изключително много “пропастта” между определенията за човека и за шимпанзето. Наблюденията й се посрещат през годините като основополагащи открития в приматологията и етологията.
Джейн Гудал е толкова

влюбена в шимпанзетата, че решава да следва природосъобразните им навици

и в личния си живот. През 1964 г. тя се омъжва за холандския фотограф Хуго ван Лавик, който е пристигнал в Африка да документира изследванията й. И двамата споделят обща любов към джунглата и животните. През 1971 г. се ражда синът им Хуго, известен с прякора Граб. Джейн се опитва да гледа детето със същото търпение и отдаденост, което наблюдава при шимпанзетата. Тя кърми бебето си когато то поиска, за разлика от повечето англичанки по това време, които хранят децата си със сухо мляко. По-късно Джейн и Хуго се развеждат. Тя се омъжва повторно за бившия шеф на националните паркове на Танзания Дерек Байсон, който обаче умира от рак пет години по-късно.

През 1965 г. Джейн и Хуго основават изследователския център “Гомбе стрийм“, в който могат да участват студенти и изследователи и да помагат при наблюденията на шимпанзетата. Центърът продължава и днес да обучава специалисти приматолози.

През 1977 г. е създаден и институтът

“Джейн Гудал”, който продължава пионерската дейност на основателката си. Днес той е глобален лидер в усилията за опазване на шимпанзетата в естествените им хабитати.  Институтът е освен това един от най-уважаваните в усилията си за създаването на програми, ориентирани към подпомагане на местното население, което живее близо до шимпанзетата. Както казва самата Гудал: “Как може дори да опитвате да спасите шимпанзетата и горите им, ако хората наоколо така очевадно за всички се опитват просто да оцелеят?”. Голяма популярност доби и програмата “Рутс енд шутс”, която е насочена към младите хора.

Джейн Гудал посещава резервата всяка година по два пъти, “за да зарежда батериите си”. Днес изследователката пътува почти непрекъснато, като мобилизира усилията на правителства и неправителствени организации за опазване на шимпанзетата. 

Калина Маркова