Най-фината пепел, изхвърлена в стратосферата, вероятно е предизвикала непрогледно тъмна нощ, продължила няколко седмици и дори месеци, смятат учените. Това, разбира се, означава студ, сняг и лед в тропиците и няколко метра сняг в умерените ширини.

Друг ефект на подобно суперизригване е изсушаването на високите слоеве на атмосферата и изтъняването на озоновия слой. Което означава, че биосферата е трябвало да се справя както с „вулканичната зима”, така и с последващия ултравиолетов удар от Слънцето.

Супервулканът се стоварва върху живота на Земята с огромна мощ. И затова не е чудно, че в този ад

оцеляват само няколко хиляди човешки същества.

По-чудното е, че те въобще успяват да продължат човешкия род. Според учените всички 6 млрд. души, живеещи днес, са наследници именно на това племе, недостатъчно да засели един град като Първомай. Тоест ние сме много повече братя помежду си, отколкото предполагат цветовете на кожата, очите и косите ни, разликите в телосложението и обичаите ни.

Драматичното намаляване на човешката популация е открито от Лин Джорди и Хенри Харпендинг от Университета на щата Юта. Те тръгват по следите на споменатото еднообразие в човешкия геном. Уликите, които събират, са скрити в ДНК на митохондриите, „енергетиците” на животинските клетки. Тези образувания имат своя собствена ДНК, която мутира на доста равни интервали от време – затова генетици като Джорди и Харпендинг ги използват за своеобразни „часовници”, които показват големината на дадена животинска популация в определен период от миналото.

Така двамата учени стигат до извода, че преди около 75 хил. години човешкото население на планетата се е свило от около 100 хил. души до някъде между две и осем хиляди.

Според антрополозите ямата, изкопана от Тоба на пътя на човешкото развитие, е прескочена от нашите предци чрез впрягането на всички, тогава още неразгърнати способности на хомо сапиенс.

На първо място топящите се острови на човешко присъствие

трябва да се справят с глад, студ, болести и дори сражения за смаляващите се местни ресурси. 

Някои от групите се сливат, започват да работят заедно за оцеляването си, като развиват нови умения. В най-тежките времена на „вулканичната зима” малкото човешко стадо научава неизбежния урок, че солидарността в труда, лова и отбраната няма алтернатива за спасението му.

Надали тази неволя може да бъде разбрана от днешния човек. Само в градове като Ленинград, Дрезден, Хирошима и Нагасаки човешката драма стига подобни измерения през Втората световна война. И психолозите все още гадаят какво е да се оцелее в изпитания, след които един от десет-двадесет души остава, за да разкаже за станалото.

Но както и в нашенската приказка, тази трагедия води до съответното решение – хората поумняват, научават се да се справят с невъзможни и непредвидени обстоятелства. И се спасяват. Всеки ден носи нови задачи и човеците трябва постоянно да са готови на всичко. По този начин човечеството, което заедно с пеленачетата е на брой някъде между полк и дивизия, успява да направи истински еволюционен скок – и то само за няколко века.