Костенурките в България – пред прага нa изчезването

Зоолозите разделят черупката

на костенурката на две части: много изпъкнала горна, наречена карапакс, и плоска долна, позната като пластрон. И карапаксът, и пластронът са съставени от костни щитчета, покрити с рогов слой. При шипоопашатата костенурка редицата от щитчета по средата на карапакса е сравнително тясна, като второто, третото и четвъртото са по-тесни или равни по ширина на първото. При шипобедрената й братовчедка е точно обратното – средните щитчета са много широки и второто, третото и четвъртото надминават по ширина първото. Дължината на карапакса при сухоземните костенурки достига до 35–39 см.

От България са най-едрите екземпляри,

съобщавани в научната литература – шипобедрена костенурка с дължина на карапакса 38,9 см и шипоопашата с дължина 35,7 см.

И двата вида се срещат в по-голямата част на страната, без високите полета в западната половина, а в планините много рядко са намирани над 900-1000 м надморска височина. Шипоопашатата костенурка отсъства или е много рядка в Добруджа, а шипобедрената почти не се среща в северозападния ъгъл на България.

Любимите им местообитания са открити и хълмисти места с тревиста растителност, редки храсти и нискостеблени гори.

Зимата прекарват заровени в земята,

обикновено на южни склонове. Сухоземните костенурки са активни през деня, но през летните горещини може да се видят най-често сутрин и привечер. Храната им е почти изцяло растителна – листа, цветове и плодове на различни растения. В редки случаи не прощават и на дребни безгръбначни.