Когато моят внук дойде на бял свят, аз бях в средата на книгата "Писане за блаженството: план в седем стъпки за разказване на собствената ви история и трансформиране на живота ви". Бях силно фокусирана в работата си, но след като се върнах вкъщи, тя стана сякаш по-малко важна. Сложих всичко настрани и започнах да мисля за своето малко внуче. Внезапно имах силно желание да бъда активна част от живота на му по същия начин, по който бабите и дядо ми бяха част от моя и както моите собствени родители са част от живота на внуците си.
В някакъв момент осъзнах, че нещата в съвременното общество са различни. Не само много баби и дядовци живеят далеч от внуците си, но и вече невинаги са пенсионирани и свободни за контакти с тях. Много хора се чувстват все още млади, когато се оказва, че са в ролята на баба или дядо.
Ето защо аз се запитах какво трябва да имам предвид в тази нова роля в моя живот. Ето какво измислих:
Никоя ситуация не е идеална
Да, вярно е, че всъщност съществуват предимства при това да се живее в непосредствена близост, отколкото да се живее далеч от внуците. Когато живеем близо до тях може да имаме редовен контакт и дори да отменим родителите в обгрижването на децата за час или два. На първо четене звучи прекрасно, но много баби и дядовци се оплакват, че ги приемат за даденост. А ако бабата и дядото все още не са се пенсионирали, се налага да жонглират с желанието да бъдат с внуците и нуждата да работят. Когато живеем далеч, може да съществува чувството, че ни липсва радостта да гледаме как децата растат, но от друга страна съм чувала, че едно от предимствата на това да не сме наблизо е, че децата показват най-доброто възможно поведение, когато ни видят.
