Забързани времена. Постоянно променящи се чувства. А за болката място няма.
Хората често отиват при психолози с една единствена цел - да притъпят болката на мига. Да спрат да я усещат възможно най-скоро - и след това да се върнат към живота, работата, семейството. Като роботи. Да живеят и да не се притесняват, да не бъдат обезпокоявани от натрапчиви мисли. Да живеят и да не чувстват.
Защото болката е свързана с чувствата. Тя е индикатор. Когато целостта е нарушена, боли. Там, където има рана, боли. Няма как иначе. Ако организмът е жив, той реагира с болка на травмата, на болестта, на провала.
Има изход: да се превърнем в киборг, тогава няма да има болка. Никога. Но тогава и залезът няма да е приятен, и виното няма да е вкусно, и котката няма да ни умилява.
Една рана не зараства мигновено. Можем да сложим малко мехлем, за да я облекчим. Можем да я превържем. Тя обаче няма да заздравее, преди да се задействат всички защитни и възстановителни механизми. Не можете да накарате кръвта да се съсирва по-бързо или клетките да се възстановят на мига. Всичко се случва със своя собствена скорост и в своето собствено време.
Същото е и с психиката. Трябва да ѝ се позволи да премине през всички етапи, без да пришпорвате нещата. Трябва да оставите болката да отшуми. Да отмине.
Загубата боли. Раздялата боли. Съобщение с лошо съдържание наранява. Едно съобщение без отговор наранява. Жестока дума наранява. Нелюбовта наранява. Игнорирането наранява. Ревността наранява.
Човек не трябва да бяга в опит да се спаси, а да живее. Да го боли. Като по време на грип, когато трябва да лежиш в леглото и да пиеш чай с лимон. Човек трябва да приеме тази болка и това състояние. Нужно е да разпознаете и назовете това, което чувствате. "Да, ревнувам." "Да, страхувам се да не я загубя, смъртно ме е страх." И го почувствайте. Плачете. Ядосайте се. Излейте гнева си. Страдайте, докато разглеждате старите снимки. Пишете глупави писма. Не е нужно да ги пращате, но можете да ги пишете. Посветете част от времето си на това да изживеете болката от ситуацията. Да бъдете в нея. Без да я размивате. Без да търсите заместители. Без да отвличате вниманието си с други неща. Посветете време на съзнателното изживяване на болката.
Психиката ще включи собствените си защитни механизми. Ако не се намесите, тя ще го направи. Ще преодолее болката и ще дойде апатията, безразличието. А след това спокойното разбиране на случилото се. Накрая ще приемете ситуацията и сами ще поискате да продължите напред. Ще получите това, за което копнеехте още в самото начало.
Осъзнавам, че това е странна рецепта. Но вие сами знаете: действието на всяка упойка приключва, а раната спира да боли едва когато заздравее.
С любов, Лилия Ахремчик, психолог.
