- Направи се на динозавър, моля те! - малката Мими се усмихна и разкри ред малки бели зъбки. Момиченцето направи най-умилителната си физиономия и в очите ѝ заблестяха два диаманта. - Моля-я-я!
Стоеше, седнала в леглото, притиснала одеалцето си към себе си с две ръце. Сумракът в детската стая бе разкъсван само от светлината на една малка лампа-въртележка, която проектираше звезди и планети по тавана и стените.
- Време е за сън. - Димитър стоеше под рамката на отворената врата в очаквателна позиция. Силуетът му се очертаваше на фона на жълтата светлина от лампата в коридора. - Като става дума, отдавна трябваше да си заспала. Хайде, гушвай мечо и лека нощ.
Той понечи да затвори вратата, но пореден сърцераздирателен вопъл го спря.
- Моля те, остани при мен, докато заспя. Обещавам да заспя много бързо. - малкото момиченце се беше завило до носа и надничаше над одеалцето като мишле в мрака.
- Вече си голяма. Няма ли да се справиш сама?
- Няма да мога да се справя, тате. Страх ме е от тъмното.
Таткото беше изморен след дългия работен ден и искаше просто да се отпусне на дивана с бира в ръка. Скоро започваше полуфиналът от Шампионската лига, който искаше да гледа. Може би щеше да успее да хване началото, ако Мими заспи бързо. Рядко ставаше така обаче. Времето минаваше в надничане, опити за игра и смях под одеалцето. Въздъхна.
- Ако можеше да пропусна тези двадесет минути.. - измърмори под носи си Димитър и се отпусна в креслото на десен с палячовци, разположено до леглото на момиченцето.
***
- Ето... Той не ги иска. Дай ми ги на мен. - старецът се беше изправил от болничното легло и превъзбудено сочеше с пръст своя по-млад образ, който клюмаше в креслото. - Каза, че не ги иска. Нали така? - той погледна към Смъртта и затаи дъх в очакване на решението ѝ.
Прегърбената фигура, забулена в качулка, вдигна глава към него и откри празните очни ями на черепа си. На Димитър му се стори, че изглежда озадачена, доколкото е възможно за скелет без плът да излъчва емоции. Застина за момент и кимна. Въпреки че Смъртта беше дошла при него преди няколко минути, му се струваше, че я познава от зората на времето.
***
Случи се в 22:03. Той усети как ръката му изтръпва. Опита се да натисне бутона, с който можеш да повикаш медицинска сестра, но внезапно му прилоша и почувства силна слабост. Усети как сърцето му прескочи и светът пред очите му притъмня. И изведнъж лекота. Помисли си, че и този път му се е разминало.
Преди три дни го докараха в болница с инфаркт - четвърти поред.
В последно време често мислеше за Смъртта. Знаеше че един ден тя ще дойде за него, но всяка сутрин се надяваше този ден да не е днес. И ето, че този ден настъпи. Чувстваше се лек като перце. Всички болки в старото му тяло изчезнаха. А той имаше много и най-различни. Беше за осемдесет и пет.
Сякаш всичко в болничната стая, осветена от студената неонова светлина, посивя и излезе от фокус. Към него пристъпи висока и слаба тъмна фигура, стискаща коса в кокалестите си ръце. Лицето ѝ бе скрито от качулка.
- Tи ли си, Смърт?!? - прошепна старецът, присвивайки очи за да види по-добре своя посетител. - Намери ме… Най-накрая.
- Накрая намирам всеки. - силуетът се приближи с бавно и плавно движение, сякаш не крачеше, а плуваше над ухаещите на белина теракотени плочки, покриващи болничния под.
- Не очаквах да изглеждаш така. Всъщност изобщо не очаквах да изглеждаш никак. - Старецът почти се претърколи от леглото, надигайки се рязко, все още не свикнал с лекотата на движенията си. – Мислех, че това с косата е измишльотина от книгите и филмите.
- Аз съм абстракция и нямам истински лик. - продължи Смърт, като ръката ѝ посочи към покрития с качулка череп. - Това е дело на твоето въображение.
Димитър забеляза, че челюстите на черепа не се движат, но въпреки това чуваше гласа ѝ ясно, директно в главата си.
- Ако беше индианец Лакота, срещу теб щеше да стои голяма бяла сова. За маорите съм красива гола жена с кожа с цвят на нощно небе, обсипано със звезди.
- Това би било по-лесно за приемане. - подсмихна се тъжно Димитър.
След кратка пауза тихо попита - Какво следва сега?
- Край. Или ново начало? - отвърна фигурата - Ела с мен и ще разбереш.
Костеливата ръка се пресегна през леглото. Бързото развитие на ситуацията уплаши човека.
- Не искам да свърши. Нека поживея поне още малко. - старецът плахо се отдръпна в леглото, вдигайки пред себе си болничния чаршаф, отчаяно опитвайки се да се защити от докосването на Смъртта.
- Времето ти на този свят изтече. - ръката увисна във въздуха и бавно се отдръпна - Сърцето ти спря да бие и тялото ти вече е необратимо повредено.
Хладнокръвното спокойствие, с което тя говореше за края на собственото му тяло като за развален плод, го наскърби. Когато се изправи лице в лице със Смъртта, Димитър се почувства окрилен от мисълта, че спомените и чувствата му, всичко което е, няма да изчезне безвъзвратно в небитието. Помисли си, че ако има Смърт, има и душа и под някаква форма ще продължи да чувства, мисли и съществува. Сега обаче го налегна тъга. Приемаше тялото си като неизменна част от себе си, а сега трябваше да напусне този свой своеобразен дом на душата. Докосването на Смъртта щеше да му отнеме нещо повече от износеното му тяло.
- През живота си пропилях толкова много време. Не мога ли да използвам поне малка част от него сега? - попита възрастният мъж с надежда в гласа.
- Всеки момент е ценен за живия. - отговори тихо фигурата. - Няма да е честно спрямо по-младия Димитър.
- Не всеки. Имам толкова много спомени. - старецът затвори очи и около него се наредиха моменти от живота му, преминаващ на забързан каданс. Сякаш огромни кинематографи проектираха във въздуха около леглото спомените му от най-ранна детска възраст, през бурните му юношески преживявания, до най-скорошни събития. Паметта му се изостри до съвършенство, като възпроизвеждаше всеки момент от живота му с перфектна яснота.
Виж колко време пилея като дете. Скучая и чакам да ме извикат за обяд. Не мога ли да поживея там за малко. - посочи един спомен, в който момче се излежаваше под дърво и гледаше облаците. - Ясно помня този прекрасен ден. Майка ми беше приготвила леща с меродия. - Добави той с блага усмивка. - Как бих желал да я опитам за последно.
- Този миг принадлежи на момчето Димитър. Дори да скучае, той не се е отказал от своето време на Земята. - отвърна строго Смъртта. - Това би било кражба.
Образът на тридесет и пет годишния му аз, който приспива невръстната си дъщеря, изведнъж изплува пред очите на старецът. “Ако можеше да пропусна тези двадесет минути...” Сочещият пръст на стареца. “Дай ми го..”. Немигащи отворени очи в очакване на решението ѝ.. Пауза широка като пропаст.. И тихо кимване на забуления в качулка череп. Светлината в болничната стая угасна. Притъмня. Димитър различи светещи фигури на планети по стените. Беше в стаята на Мими.
***
Димитър се изненада от това колко бързо се промени всичко. Той погледна ръцете си и почувства как младостта и енергията отново го изпълват. Завъртя глава изумен. Беше в детската стая на стария им апартамент. Големият шкаф, тази лампа от Коледа, рисунките залепени с тиксо по стената, прилежно сгънатите ѝ дрешки върху столче до леглото - всичко беше там. Миришеше на детски шампоан. И тя. Кичурите на русата ѝ косичка се бяха разпилели по възглавницата. Стискаше очичките си прекалено силно - правеше се, че спи.
Колко мило му стана да я види отново такава. Знаеше какво точно да направи.
Изправи се от креслото и вдигна тениската си над главата.
- Тате? - невръстното момиченце отвори очи и надигна глава от възглавницата.
- Раррррр!!! - Димитър вдигна ръце като тиранозавър и с един скок се озова до леглото ѝ. - Аз не съм татко, аз съм динозавър и съм много, много гладен!
Мими запищя от удоволствие. Изправи се на леглото и скочи в прегръдките на баща си, а той я завъртя няколко пъти около себе си. Затанцуваха. После се смяха. Лазиха по земята на четири крака. Язди го на конче. Мушна се при нея под одеалото и си направиха палатка. Смяха се още.
Разказваха си смешки и после пак бяха динозаври.
Безценните секунди бързо излитаха. Димитър ги броеше и знаеше точно колко му остават и не съжаляваше ни най-малко за начина, по който ги прекарва.
Момиченцето се мушна в леглото и се зави с одеалцето си, изморена от неочакваните нощни приключения. Очичките ѝ вече сами се затваряха.
- Май съм готова за сън. - звънливият смях утихна и тя изведнъж стана сериозна. - Можеш да ме оставиш сама. Мисля, че ще се справя, тате.
Димитър внимателно подпъхна одеалото под босите ѝ крачета, погали я по главата и нежно целуна челото ѝ. Отдалечи се бавно и спря под рамката на вратата.
- Знам, че ще се справиш. - каза той тихо.
Наистина щеше да се справи. По-рано този преди обед Мими го посети в болничната стая като възрастна жена. Само че вече никой не ѝ казваше Мими.
Сега беше доктор Петкова и на свой ред имаше семейство, деца и внуци.
Последното, което видя детето, преди да заспи, беше силуета на баща си под рамката на вратата, на фона на жълтата светлина от лампата в коридора. Махаше ѝ с ръка. Затвори очи и потъна в дебрите на съня.
***
Звукът от тихото чаткане на обувките на медицинската сестра отекваше в болничния коридор. Отразяваше се от голите стени и достигаше чак до асансьорите. Болничната тишината през нощта винаги е най-дълбока и всеки звук, който дръзваше да я наруши, се разнасяше на далеч. Сестрата надникваше през вратата на всяка стая, за да се увери, че всичко е наред с пациентите, които я обитават. В края на коридора я чакаше машината за кафе, а след това дълго нощно дежурство и тя не отделяше повече от няколко секунди на всяка стая. Озадачи я старецът от триста и седма стая, който бе вдигнал ръката си и махаше на някой, когото само той виждаше. Усмихваше се. След това ръката му бавно се отпусна.
Автор: Никола Ников
