Почти всеки познава това ужасяващо чувство на физическа болка, която те задушава до степен, в която не можеш да си представиш, че ще дишаш някога отново нормално, че можеш да продължиш. Загубата на близък и обичан човек – независимо дали е внезапна или вследствие на мъчително боледуване – винаги е огромен стрес. Човек се вкопчва в болката си, която го задушава все повече и повече, и сякаш се вцепенява от безпомощност и безсилие.
Истината е, че когато плачете за мъртвите, вие всъщност плачете за себе си. Оплаквате себе си без тях. Оплаквате живота си без тях. Представяте си какво ще правите сега без тях, колко ще ви липсват. Сълзите бележат липсата им за вас. Вече ги нямаш до себе си. Повече няма да ги прегърнеш, повече няма да ги целунеш, повече няма да им кажеш, че ги обичаш.
А сред всички тези чувства може би се прокрадва и вината – че не си бил достатъчно при тях.
Със сигурност те са вече в покой. Нищо не ги боли. Не страдат, не се измъчват. Имат своята почивка. А ти защо плачеш? За тях или за себе си? За своите пропуснати възможности с тях.
След първоначалния шок трябва да достигнеш до етапа на приемането на случилото се. Тогава ще върнеш в паметта си своите близки, ще ги върнеш с радостта от споделените моменти заедно. Обичай ги пак. С още по-голяма сила. Докато ги помниш, не умират. Не губи живота си в страдание, защото това не би ги зарадвало. Ако могат отнякъде да те видят, със сигурност не биха искали да те видят как пилееш живота си в тъга и самосъжаление.
Само любовта ще ви свързва занапред. Нито обида, нито укор, нито обвинение, чиста и искрена обич.
Рано или късно ще се съвземете. Не губете времето си в сълзи, а го изживейте достойно, защото с всеки изминал ден се доближаваме до своя край.
Затова не умирайте с мъртвите си, а живейте и заради тях.
Цветелина Велчева ©
