Съдбата на пет поколения българки от едно семейство, техните радости и горести, любов и мъка, слабости и сила и начина, по който всяка се справя с предизвикателствата на времето си ще ви завладеят и ще останат завинаги с вас, дълго след затваряне на последната страница на романа "Кралицата на краставиците".
Авторският дебют на Йорданка Маринова, който от вчера е на пазара единствено в интернет книжарницата Smart Reading на на издателство "ИвиПет", поема по стъпките на едни от най-големите ни класици, за да ни разходи през историята на последния век и половина и да ни разкаже за живота, духа, борбата за оцеляване и любовта на жените на България.
Нещо повече -
приходите от продажбата на книгата ще платят за изографисването на новите икони в изгорелия и ремонтиран вече храм "Свети Никола" в Мелник.
В следващите редове ще ви представим първа глава, озаглавена "Хоро", допълнена от страхотните илюстрации на арх. Белин Моллов. Сигурни сме, че ще ви хареса и ще искате да достигнете до финала на този невероятен роман.
Приятно четене!
***
I. Хоро
Тракането на шевната машина беше най-хубавия звук, който беше чувала. Държеше плата и го водеше леко под иглата, докато обутият ѝ в шарен вълнен чорап крак натискаше плавно и равномерно тежкия механичен педал от ковано желязо под машината. Майсторката ѝ беше дала да довърши бръченѝка си този следобед и Мица нямаше търпения да покаже на какво е способна. Малкото помещение имаше две машини Сингер, донесени от София и една дълга кроячна маса, на която се трудеха няколко девойчета. Майсторката им винаги седеше на по-хубавата машина близо до вратата, за да става и посреща лесно клиентите. Тя наричаше себе си Мадам Вичева, а малката работилничка – Ателие, защото беше ходила и работила в София и това личеше във всяка нейна дума, движение и дреха. Получаваше журнали веднъж месечно от приятелка от столицата и това беше деня, който никое от момичетата не пропускаше. Мирисът на особената тънка хартия, елегантните скици на дамите вътре и дори израженията на лицата им по рекламите открехваха на момичетата врата към един друг далечен и недостижим свят. Мадам Вичева изваждаше внимателно кройките от средата на списанието и ги отваряше полека на кроячната маса под благоговейните погледни на останалите в ателието. Понякога това бяха само момичетата, които работеха и се обучаваха при нея, но понякога имаше и нетърпеливи клиенти, които искаха първи да видят и поръчат някой нов модел било за годеж, било за сватба. Ако клиентките бяха от заможните по-първи семейства в района – те получаваха и малка изящна чашка с кафе придружена в чинийката от две-три арменски сладки с локум, рецептата за които Мадам Вичева бранеше повече и от журналите. За обикновените клиенти привилегията с почерпката беше немислима поради рисковете, които криеше близостта на кафето с платовете и журналите.
Втората шевна машина беше разположена в по-далечния ъгъл на ателието. На стената точно под тавана имаше малко прозорче и за да ползват светлината от него бяха повдигнали машината на куха дървена платформа, под която дори бяха организирали малък склад. Момичетата трябваше леко да се покатерят, за да стигнат до стола с допълнителна твърда възглавница, която издигаше по-ниските от тях до самата машина. Макар и в дъното, момичето, което работеше на платформа беше първото нещо, което човек вижда с влизането си в ателието и с времето мястото справедливо бе наречено Трона.
Мица водеше плата сръчно и шарения бръченѝк пееше под иглата. Беше почти готов, плисетата се лееха равни и прави изпод ръцете ѝ, колана беше като залепен за тях, а малките игриви гайтанчета се смееха от време на време измежду подгъвите, подавайки се само за наблюдателните. Това беше първата изцяло самостоятелна работа на Мица, модела си беше неин и тя вложи цялата си душа в направата му. Нарисува си го сама, разкрои го пак сама и го шиеше винаги, когато машината беше свободна от поръчки на клиенти. Плата не беше от най-скъпите, но Мица го избра нарочно на райета, които умело вплете в кройката. Тя мислеше за носенето на бръченика и искаше да изглежда един цвят когато се носи спокойно, а съвсем друг, когато заиграе на хорото и той разтвори плисетата си при въртене. Шевната машина тракаше бързо и напевно, а Мица подаваше плата в такт с ръченицата, която играеше в главата си с новия бръченик. Цветовете се сляха пред очите ѝ и както винаги напоследък се превърнаха в пъстрите очи на Саво. Той винаги я гледаше така, сякаш иска да я налее в чашка и да я изпие и Мица, макар и изчервена всеки път, когато мислеше за това, не искаше да свали очи от красивото му лице.
– Ще си готова ли скоро, Мице? – Мадам Вичева беше дошла до Трона, но Мица не беше забелязала това.
– Ами то е готово, Мадам Вичева, само да му поорежа конците – Мица свали бръченика от машината, изтупа го и го заоглежда, едновременно чистейки малките полепнали по време на шиенето кончета и ловко подрязвайки излишно стърчащите. Вършеше всичко с такова желание и лекота, че майсторката се усмихна.
– Дай, дай, после ще го дочистваш, дай да видим сега какви си ги натворила.
Мадам Вичева взе бръченика, изтупа го рязко, за да изправи плисетата и го заоглежда с опитно око. Всички в шивачницата стаиха дъх, защото знаеха, че Мадам Вичева е честна и справедлива, а Мица беше най-надарената измежду тях и беше очевидно, че бръченика ѝ беше един по рода си. Майсторката огледа внимателно как правите червени райета се стичаха надолу, а в плисетата се криеха зелените шарки, готови да изскочат при въртене. Тъмно-жълтият бродиран колан беше майсторско творение, а малките златисти гайтанчета около подгъва придаваха вкус на жежък летен ден с натежали от плод житни ниви. Шевовете и отвътре, и отвън бяха невидими, а кройката почти съвършена, особено като се има пред вид, че беше правена на ръка, а не вадена от журнал. Мадам Вичева погледна Мица, погледна бръченика в ръцете си отново и се обърна към останалите момичета.
– Тази тук ще ми вземе хляба, хубаво я вижте! – каза тя, подавайки на Мица бръченика с едната ръка и нежно потупвайки гърба ѝ с другата. – Ще извадиш модела на хартия, за да могат и другите да го работят занапред. Ако имаш и други модели, за които си мислила – извади и тях на хартия, ще ги погледна. Ще работиш от другата седмица по булчинската рокля за горната неделя заедно с мен. За плащането ще говорим утре, сега затваряме.
Мадам Вичева се отдалечи към входа, а момичетата зажужаха помежду си, гледайки в Мица. Тя грееше. Толкова отдавна искаше да работи лично с майсторката и толкова ѝ стана гордо от похвалата, че цялата пламна. Засмя се щастливо в шепите си и скочи от Трона долу при другите, които я наобиколиха с ококорени очи, обръщаха и разгледждаха бръченика ѝ, докато оживено обясняваха една на друга подробностите от изработването му. Всички разбраха, че майсторката е много доволна от талантливата си ученичка, че Мица е преминала своеобразния изпит и понеже е наясно с основата на кроенето и шиенето – от сега нататък ще изучава тайните на занаята лично от Мадам Вичева. Това ставаше за пръв път, до сега всички момичета бяха равни и изпълняваха еднакви задачи. От утре Мица ставаше по-главна от тях и имаше право дори да им помага, без да се налага да викат повече майсторката за всяко дребно нещо.
– Леле, Мицеее, блазя ти! Майсторка ще станеш скоро и ти, ще си отвориш собствена работилница – редяха една през друга момичетата. Мица отричаше със засрамен смях цялата почервеняла, но това бяха най-дълбоките ѝ и смели мечти и да се говорят така свободно и като закачка от други хора я сконфузваше.
– Я, я,стига глупости, пък и вие! Къде ще ставам майсторка, аз едвам машината карам с краката.
– Ми, караш я, ти, караш сега, ама ако все така рипаш на хорото може и сила да не ти остане за тая машина. – момичетата се кикотеха тихичко, за да не пречат на майсторката да си гледа работата, но беше ясно, че се забавляваха по свой собствен начин.
– Рипам аз, рипам, то от работа тука и в къщи за рипане сили толкова няма вече. – Мица беше доволна, че разговора се насочи на друга страна.
– Ааа, силата ти веднага идва, само като мернеш Саво ти, ма и той пък седи ли кротък или ти-само-мушка пръти у огиня, ма! – сега вече смехът достихна върха си, момичетата подпискваха и се бутаха, а на Мица дъх не ѝ остана от неудобство. Не знаеше какво да каже, нито как да ги надвика.
– Вие тука ли ще спите тая вечер?- гласът на Мадам Вичева ги разпръсна, но не пресекна закачките им. Мица взе да си събира нещата по-щастлива от всеки друг ден. Искаше да се прибере много бързо, да каже на домашните си за успеха си и да се подготви за хорото утре. Знаеше, че Саво ще бъде там.
