За нея също не съм сигурна как точно се появи. Всичко започна съвсем невинно. От време на време си разхождахме кучетата заедно, тя споделяше разни битови случки, които с фантастична лекота успяваше да превърне в поучителни сюжети и даже в трагедии. Аз я слушах от висотата на своя далеч по-многолюден и стремителен живот и не мога да не призная известното самодоволство, което ме изпълваше при мисълта

колко много правя за нея със самото си присъствие,

тъй като очевидно то беше едно от малкото човешки присъствия в нейния личен, порядъчно изтормозен свят.

Не след дълго обаче съвместните разходки станаха всекидневни.

Тя започна да ме търси и люто да се сърди, ако случайно не бях на уреченото място в уреченото време. Преглъщах фасоните й снизходително и продължавах все така щедро – поне по собствените ми сметки – да присъствам.

После тя реши да ми помага да организирам конкретни аспекти от живота си, според нея недостатъчно добре организирани. Започнах със завидна настоятелност да получавам определени препоръки, чието изпълнение се следеше също във всекидневен порядък, а за неизпълнението им ми се налагаше да се оправдавам и дори извинявам. Изготвен ми беше и план за действие, в рамките на който тя ми спускаше най-различни задачи, за които също изискваше да се отчитам.

Накрая преформулира жизнените ми приоритети

и когато дръзнах да не се съглася с новата подредба, ми вдигна скандал.

Единственото, което ми оставаше да направя, беше да си прибера живота и да бягам колкото се може по-надалеч.

Отново се сетих за чичо Никой и хладната, спасителна дистанция, от която се наблюдавахме без дори да се виждаме.

Помиряването с другия не е въпрос на обич, а на компромис.

И този компромис понякога е жесток. Оцелелите от близостта рядко могат да споделят членоразделно какво дава тя. Затова пък могат безкрайно да разказват какво взема. И самотата няма нищо общо с това.

До ден днешен не мога да си отговоря на въпроса кога другият е по-опасен: когато иска нещо да ти даде или когато възнамерява нещо да ти вземе. А може би едното съвсем логично води към другото. Сигурно истината е някъде между двете крайности. Но на кого му пука за истината, когато близостта – този неусетен, почти нежен канибализъм – те оставя сам с желанието да изядеш или щастливо да бъдеш изяден.

Елена Алексиева