Едно изследване на американските антрополози Уилям Янковяк и Едуард Фишер, публикувано през 1992 г., сочи, че романтичната любов присъства осезаемо в най-малко 147 от общо 166 култури от цял свят. Това откритие слага край на идеята, че любовта е чисто културен феномен, присъщ на западната цивилизация. Освен всичко друго споменатото изследване обобщава мнението на съвременната наука за любовта – тя е универсална човешка характеристика и неотменен биологичен факт.
Днес любовта е сред най-горещите изследователски области в различни научни дисциплини като еволюционната биология и психологията. След интензивните изследвания през последните десетилетия основният факт, който знаем за любовта, е, че тя е сложен феномен, в който са преплетени много фактори от биологията, културата, икономиката и индивидуалните характеристики на хората.
Преди всичко това фундаментално чувство е важна част от еволюцията на нашия вид.
С известни опростявания невропсихологът Рик Хансон описва появата на любовта като част от еволюцията на Homo sapiens през последните 2,5 млн. години. В продължение на милиони години нашите далечни предци в африканската савана са били важна част от всекидневното меню на големите хищни котки. Хората били безпомощни жертви, защото не разполагали със зъбите, ноктите и физическата сила на четириногите хищници. Единственият шанс за оцеляването им бил в сътрудничеството. Човеците трябвало да се обединят в сплотени групи, за да се защитават, както и да изобретят оръжия, с които да се отбраняват.
В резултат от бруталния еволюционен процес нашите предци трябвало да изобретяват все по-усъвършенствани инструменти, както и да развиват способностите си за комуникация и сътрудничество със своите себеподобни. Просто казано, за да оцелеят, хората трябвало да се научат да се грижат един за друг. Именно тогава са положени основите на човешки феномени като алтруизма, приятелството, любовта, лоялността към определена група. За осъществяването на всичко това бил необходим голям и сложен биологичен компютър – затова еволюционният натиск
за сравнително кратко време увеличил трикратно обема на човешкия мозък.
Страничният ефект от големия мозък и от сложната социална структура била увеличената продължителност на детството. За разлика от животните, човешките деца трябва да научат много повече неща и да бъдат отглеждани много по-дълго, преди да станат самостоятелни. От своя страна продължителното детство превърнало съвместното отглеждане на децата в императив на оцеляването. За да опазят беззащитното си потомство в продължение на години, хората трябвало да развият силна емоционална обвързаност – между деца и родители, между партньорите, в родовете и между членовете на племената. Еволюцията отново изиграла своята роля. Най-сплотените и взаимно обвързани семейства и групи неизменно превъзхождали своите конкуренти в усвояването на оскъдните ресурси. В резултат
гените, осигуряващи биологичната база на алтруизма, сътрудничеството и „любовта към ближния”, ставали все по-доминиращи в човешкия геном. Ако и да изглежда цинична и крайно неромантична, тази накратко разказана еволюционна история съдържа една основна нишка – любовта не само е биологично присъща на хората, но е един от най-фундаменталните феномени, които ни дефинират като вид. Другият извод от тази история е, че корените на любовта се крият в две човешки качества – интимната емоционална връзка между партньорите, както и безпрецедентната за живия свят обич и привързаност между родители и деца.
Тези връзки са изключително сложни и зависят от взаимодействието на множество социални, психологически и физиологични фактори. В биологичната си основа обаче човешката любов опира до комплексната мозъчна биохимия. Когато хората са влюбени, мозъците им
започват да произвеждат невротрансмитера допамин – веществото, което създава удоволствието и чувството за удовлетвореност. Допаминът е отговорен за всеки вид удовлетворение, което може да изпита едно човешко същество – независимо дали става дума за оргазъм, наслада от вкусна храна или питие, или пък спечелване на джакпота от лотарията. Именно този невротрансмитер превръща чувството на влюбеност в приятна еуфория.
Своята роля играе и хормонът норепинефрин, който заедно с допамина предизвиква голяма част от познатите физически белези на любовната лудост, включително въодушевлението, прилива на енергия, липсата на апетит, безсънието, както и изостреното внимание, фокусирано в едно-единствено нещо – любимия човек.
Според професор Хелън Фишер от Rutgers University този химически коктейл на любовта влиза в действие само при определени условия. Това става много по-лесно при мъжете поради факта, че те реагират много силно на визуална стимулация, т.е. на това, което виждат. Физически
по-силният пол очевидно е биологично настроен да се влюбва лесно и бързо поради своята впечатлителност.
Всичко това е част от вградените във всеки от нас, независимо от пола му, първични механизми за откриване на партньори за продължаване на рода. Тези „детектори” непрекъснато и напълно автоматично сканират средата и селектират най-атрактивните и подходящи за нас партньори. Когато осъзнаем, че харесваме някого, цялата биохимична машина вече е свършила своята работа.
