Всяко хлапе носи една-две от любимите си колички в детската градина, въпреки категоричната забрана на учителката. И те винаги стават ябълка на раздора. Когото вземе чужда количка и си играе цял ден с нея, на тръгване от детската Боби понякога „забравя“ да я върне. Случва се и с други деца, въпреки че майките им не винаги са така бдителни като мен.
Вкъщи неохотно признава, че е взел чужда играчка. А на въпроса: „На кого е тази играчка, тя не е твоя?“ - отговорът обичайно е: „На Боян, но той ми я даде за днес (или пък – ми я подари). Боян, естествено не е наоколо, за да го питате. В тези ситуации си говорим. Приготвям количката на „специално“ място от вечерта, за да не я забрави на другия ден. И винаги му напомням да я върне. След това дискретно проверявам дали това се е случило.
С „подарените“ играчки работата е доста по-деликатна. Обикновено настоявам да приготвим съответно някоя от любимите на Боби играчки, за да я поднесе и той да зарадва това щедро дете.
Боби ме научи
1. Да обсъждаме. След като успя да си измисли Хариет, значи може да обясни всяко свое действие.
2. Не го нападам, а само регистрирам очевидни факти и питам: „Ти си направил това, а той как ще се почувства като му вземеш любимата играчка и откажеш да я върнеш? Щастлив ли е, според теб?“.
3. Не лепя етикети - лъжеш, посягаш, крадеш. Знам, че да запазя достойнството му е по-важно от моментното решение на конфликта. И опитвам да открия причината за тази постъпка.
4. Изслушвам внимателно и говорим за неговите чувства. Какво го наранява, обижда, ядосва ...
Нещата уж са прости и не винаги успявам. А щом и на възрастните ни е нужна помощ, какво остава за децата?
