Много е трудно да приемем, че мъжката същност е дълбоко ранима.
По-лесно ни е като жени да обвиним, да поставим стигма, да осъдим всичко онова в мъжа, което се е проявило по грешния начин.
По-лесно е да извадим примитивната му природа, да събудим демоните му и после да го зашлевим с това. Трудното е да го обичаме, докато сам не поиска да стане друг.
По-лесно ни е да се снишим пред ужасяващите, грозните му страни, да се уплашим, да видим в него чудовището, звяра, агресора - защото той много често е такъв. Трудно е да го видим като герой, спасител и рицар.
И затова повечето мъже растат с представата, че дълбоко в себе си те наистина са лоши.
Свикват с мисълта, че няма да бъдат разбрани и приети.
Че ще се налага да са твърди на всяка цена.
Да се преглъщат, когато страдат.
Да бъдат цинични, саркастични и жестоки вместо да бъдат ранявани. Това е причината да затварят и крият автентичната си същност зад бронята на неуязвимостта. А отвън да ни показват самонадеяност, арогантност, безцеремонност и непреклонност.
Какво се случва, когато истинността за реалното ни същество бъде скрита от всички, дори от нас самите?
Мъжът разбира това твърде рано.
Още от детска възраст личността му е форматирана от обществото. Така той създава себе си по начин, който ще го лиши завинаги от възможност да изяви себе си в пълнота, без задръжки. Без да бъде съден. И това важи най-вече за неговите чувства. Той разбира от околните, че не е редно да ги проявава, затова се дистанцира от тях със съзнанието, че те му носят негативи и го представят в лоша светлина.
Какво избира, за да се справи?
Той намразва, отхвърля и дълбоко ненавижда афективната си страна. Чувствата като страх, срам, тъга, безпомощност, болка създават в него траен дискомфорт и тъй като те неминуемо присъстват в живота му, той ги изолира в себе си като неприемливи и несъответстващи на мъжката му идентичност.
Да отричаш една важна и при това голяма част от себе си разбира се води до последици.
Изтласквайки проявленията на емоционалността и нуждата от непрекъснатото й отричане създава несъзнавано напрежение в мъжа, което често той изразява в раздразнителност, агресивни прояви или дори физическо насилие.
Все повече мъже изпитват симптоми на дистрес в поведението си като крайни прояви на кумулирана тревожност – наблюдава се засилена физически изразена симптоматика, придружена от психоемоционални проблеми, които са изключително фрустриращи преживявания за мъжката личност.
Каква е причината мъжете да преживяват по-тежко и драматично собствената си уязвимости какво налага това да бъде изразено в агресивни, насилствени актове?
Те трудно си прощават факта, че понякога са неспособни да се справят с всички отговорности, които светът им делегира. Същевременно живеят с мисълта, че са всесилни. Tози изключително силен вътрешен конфликт разкъсва мъжа между две полярни тенденции – стремежа да докаже превъзходството си и нуждата да бъде уязвим.
Митът за мъжката сила е възникнал поради ред причини. Обществото открай време е поставяло за еталон един образ на мъжа, според който оформя устойчива нагласа по отношение на изискванията към него.
Идеализираната представа за мъжественост представя мъжа с няколко характеристики:
- Мъжът е лидер;
- Мъжът е водач;
- Мъжът взема решенията;
- Мъжът е устойчив, стабилен, отговорен, твърд и непоколебим;
- Мъжът притежава характер, способности, активност и инициативност;
- Мъжът има ресурса да се справя с предизвикателства;
- Мъжът никога не проявява слабост и не се пречупва;
Подобна формулировка от една страна е предпоставка за стремеж към растеж и развитие, но от друга става база за поява на комплекс за малоценност.
Как? Като поставя твърде висока, понякога непосилна летва пред мъжкото съзнание.
Мъжът се оказва вкаран в тясна рамка, която не му позволява да бъде онзи, който е в действителност. Даже и повече – не му оставя избор да бъде друг, защото самата идея за мъжество предполага наличието на качества, които част от мъжете не притежават поради една или друга причина. Не са били научени. Дали семейната среда, възпитанието, наличието на неясни правила, неангажираност от страна на родителите, недостатъчно присъствие на мъжки модел и т.н. Самите те осъзнават докъде и колко могат да дадат. Вътрешните им лимити са в противовес с изискваното от тях. Натискът върху мъжката част е дотолкова силен, че често се налага те да имитират качествата, които им липсват.
Не всеки мъж има ресурсите и капацитета да управлява, да води, да бъде добър стопанин и да доминира – било то в семейство, социална среда, работно място. Внушението от околните, залегнало в устойчивите обществени нагласи е, че от него се очаква да бъде такъв, независимо на каква цена. Това автоматично създава една трайна фрустрация и тревожност , подклаждана от непрекъснатия въпрос дали ще се справи с тази задача.
И мъжът се налага да се ангажира с роля, която му е вменена отвън, а не е негов избор. Това предизвиква в него съпротиви по няколко причини – той не може, не иска или не знае как да се справи с отредената му позиция.
