"Винаги съм вярвал, че шансовете да разберем какво наистина става, са толкова абсурдно нищожни, че е най-разумно да кажем майната му на всичко и постоянно да си намираме работа."
"Днес стресът и нервното напрежение представляват сериозен социален проблем по всички краища на Галактиката."
"— Четиридесет и две — каза той. — Да, правилно. Той спря. Отсенки на размисъл и припомняне минаха през лицето му като сенки от облаци, минаващи по земята. — Страхувам се — каза той накрая, — че Въпросът и Отговорът взаимно се изключват. Ако знаеш едното от тях, е невъзможно да узнаеш другото. Невъзможно е и двете неща да се узнаят някога в една и съща Вселена. Той отново спря. Разочарованието запълзя по лицето на Артър и се върна в изходно положение. — Освен — каза Прак, борейки се с някаква мисъл, — ако се случи, изглежда че Въпросът и Отговорът ще се унищожат един друг и ще вземат Вселената със себе си, като след това тя ще бъде заменена от нещо още по-странно и необяснимо. Възможно е това вече да се е случило — прибави той със слаба усмивка, — но има доста солидна доза Несигурност в това."
"Времето е химера - каза той. - А времето за обяд - двойно по-голяма."
"Най-накрая той вече не можеше да се справя с неделните следобеди и с ужасната апатия, която започва да те обзема около 2 и 55, когато знаеш, че вече си се изкъпал толкова пъти, колкото е обичайното за този ден, че колкото и сериозно да се взираш в дадена статия от вестник, всъщност никога няма да я прочетеш, или да използуваш революционно новата технология за подкастряне, която се описва там, и че колкото повече се взираш в часовника, толкова по-милостиво стрелките ще наближават към четвъртия час, и ще навлезеш в дългото мрачно време за чай на душата."
"Той се огледа наоколо за другите. Те не бяха там. Той отново се огледа наоколо за другите. Те още не бяха там. Той затвори очи. Той отвори очи. Той се огледа наоколо за другите. Те бяха упорито настоятелни в отсъствието си."
"Е, това е вече върхът - каза първата игуана. - Животът е странно нещо - каза втората игуана. - Какъвто си го направиш, такъв ще е - заключи първата и отново потънаха в мълчание."
"Видял бе цялата Вселена да се простира в безкрайността около него - всичко. И заедно с това бе дошла твърдата и непоклатима увереност, че той е най-важното нещо в нея. Едно е да имаш високо мнение за себе си. Но съвсем друго е, когато една машина ти го каже."
"Вярно е, разбира се, че науката е постигнала някои забележителни неща, но лично аз бих предпочел да съм щастлив, отколкото да съм прав. Винаги. - А щастлив ли сте? - Не и тъкмо в това е трагедията. - Жалко - каза Артър съчувствено. - Иначе звучеше доста добре като предписание как да живееш."
"Интересно защо - поде той с гробовен глас - точно когато си мислиш, че е невъзможно животът ти да стане по-непоносим, изведнъж се оказва, че е възможно."
"...все още не бе научила да познава кога се прави на глупак просто за да приспи вниманието на хората, кога се прави на глупак, защото го мързи да мисли и иска някой друг да върши това вместо него, кога се прави на ужасен глупак, за да скрие факта, че всъщност нищо не разбира, и кога е наистина един неподправен глупак."
"Днес трябва да е четвъртък - помисли си Артър, като се отпусна ниско над бирата си. - Никога не съм ги разбирал тези четвъртъци."
"Артър Дент бе посещавал и други адски дупки през живота си, но никога досега не беше виждал космодрум, където да виси надпис като този: "Дори безнадеждното пътуване е по-добро от това да пристигнете тук."
"Един ден Артър се разхождаше през полетата, мънкайки си пленителна мелодия, която беше чул наскоро, когато един сребрист кораб се спусна от небето и кацна пред него. Един люк се отвори, една рампа се разпъна и едно високо сивозелено извънземно същество излезе оттам и застана пред него. — Артър Фили… — каза то и после бързо се вгледа в него и в папката си. Намръщи се и отново го погледна. — Теб май съм те минавал и преди, нали? — попита то."
"Тези, които са се родили безсмъртни, инстинктивно знаят как да се справят с това, но Уоубегър не беше от тях. Всъщност той ги мразеше всички тези копелета. Безсмъртието му се беше прикачило за него след нещастен случай с един неразумен ускорител на частици, един течен обяд и чифт гумени ръкавици. Точните детайли на случая не са важни, защото никой никога няма да успее да пресъздаде същите обстоятелства, при които той се е случил, и много хора са завършили, изглеждайки много глупаво, или умирайки, или и двете наведнъж, когато са се опитвали."
"- А, това ли? Ето ти молитва, Имаш ли молив? - Да - отвърна Артър. - Ето каква е тя... Да видим... "Пази ме да не науча това, което не трябва да знам. Пази ме дори да не науча, че има неща, които могат да се научат, а аз не ги знам. Пази ме да не науча, че съм решил да не знам нещата, които съм решил да не знам. Амин." Това е. И без друго се молиш за това мислено, така че можеш да я казваш и на глас. - Хммм - поклати глава Артър. - Е, благодаря. - Има и още една молитва, която върви с тази и е много важна - продължи старецът, - така че е по-добре да запишеш и нея. - Добре. - Ето каква е тя: "Боже, Боже, Боже, Боже..." Хубаво е да добавиш и това за всеки случай, човек никога не може да е сигурен. "Боже, Боже, Боже, пази ме от последствията на предишната молитва. Амин." Това е. Повечето от неприятностите, с които хората се сблъскват през живота си, идат от факта, че забравят втората част."
