Разговорите за отношенията между деца и родители, от една страна, предизвикват чувство на задоволство - осветлява се тази толкова важна за изграждането на малкия човек система – семейната.
От друга страна, обаче, тези разговори пораждат въпроси: как помагат за по-добрата функционалност на въпросните отношения?
Някой размахва с пръст към родителите: „Възпитайте си децата!“; друг се втурва да спасява някое мъниче, нападайки родителя със: „Знаете ли какво му причинихте току-що!“; трети по-сдържано обяснява как „трябва“ и „не трябва“ да се държим с децата.
Но темата има още един ъгъл:
Много често във фокуса на обсъждащите попадат ситуации с неадекватно поведение на родителя (като правило майката): "Тя го удари, когато то не заслужаваше“, „Тя му се скара, вместо да го утеши” или пък “Тя се изправи на нокти от някаква дреболия“, „Горкото дете, тц, тц...“.
Разпространената реакция е наблюдаващите да се намесят с упреци към майката или пък да я осъдят вътрешно, възприемайки я като причина за незаслуженото страдание на детето.
Майката, обаче, като правило се явява не само причина за неприятния резултат, тя е и следствие на някакви свои си причини, носени, така да се изразя, на „гърба“ на душата ѝ…
Тоест, важно е не само да разсъждаваме „как е правилно и неправилно“, но и да мислим каква невидима сила тласка човека към определени думи и постъпки.
Ситуация:
Майка и дете пазаруват в супермаркет. След като са платили на касата, излизат, но на изхода изведнъж запищяват аларми. Дотичва охраната. Майката поглежда плика с покупките и забелязва нещо, което не е слагала там. В същия момент се досеща, че вероятно 2-годишното ѝ дете е сложило това пакетче с нещо си вътре.
