Защо бързаме?
Дори и да не спра, защо да изхабявам себе си и да взимам големи дози, като мога бавно да получавам същото и да му се наслаждавам по-дълго. Пропускаме детството, за да бързаме да станем на 18, после изживяваме младостта толкова бързо, че на 30 вече сме направили всичко и няма за какво да мечтаем. Може би след 30 трябва да започнем да живеем истински, бавно! И ако нещо все още ни липсва, да се замислим дали не сме го подминали в бързината. Да се върнем обратно, да му дадем време, за да се случи, да дойде и да го изживеем, без да бързаме, без да го искаме веднага.
Защо да копнеем за нещо, което може да ни се случи още утре, трябва само да го почакаме! Защо, когато загубим някой или нещо, искаме бързо да изживеем болката? Как ще се сбогуваме, как ще се освободим, ако не си позволим да страдаме, как ще продължим напред, ако затворим болката вътре в нас, вместо да я пуснем? Как да обичаме, като не позволяваме на любовта да се развие, искаме я готова веднага?
Дори да се радваме не можем, потискаме радостта и щастието от страх да не ги изгубим и точно тогава може би ги губим. Вместо да ги изживеем, ги скриваме някъде вътре в нас, превръщаме ги от реалност в копнеж...
Пренавити сме като пружинки и вместо бавно и спокойно да се движим напред, ние скачаме бързо и бързо падаме обратно. Така сме винаги недоволни. Днес сме на върха, а утре - на дъното, искащи, неудовлетворени и все бързащи.
Оставете си нещо за утре, но не отлагайте днес, просто удължавайте прекрасните мигове, съхранете ги възможно най-дълго, насладете им се...
Аз от днес ще живея по-бавно, ще обичам по-бавно, ще искам по-бавно, ще се храня по-бавно, ще спя по-бавно и ще се радвам повече на всичко, което имам! А вие?
Автор: Неви Боджукова - семеен консултант и сертифициран консултант към "Дружеството по Позитивна психотерапия в България".
Източник: Gnezdoto.net