Ехото на приближаващи стъпки отекна през двора на хана. Дарсел затвори кутията с инструменти, остави обратно на тезгяха счупената табела с абсурдното име "Източен Заслон, добре дошли" и излезе да провери дали не е Сенли, който бе отишъл да изгори труповете преди около час.
Ръждясалата вътрешна порта хлопна зад гърба на двама имперски стражи в износени тъмносини униформи. Водеха прегърбен старец, загърнат в протрито наметало.
Пред тях, в посърналата трева до оградата, ново тяло лежеше до другите, разядени от кафяви и сиви петна. Дарсел стисна устни. Надявал се бе поредният мор да подмине Сенли. Щеше да е въпрос на време да порази и Дарсел - aко не този мор, то следващият.
Оскъдната слънчева светлина, успяла да пробие зеленикавите облаци, огря зашитите очи на стареца, когато вдигна сбръчкано лице към сградата на хана сякаш за да проучи полуразрушените стени и зеещи прозорци. Знакът върху лявото му слепоочие, пламъци около капка кръв, проблесна.
Лечител.
Лечител, жив и, както изглеждаше, все още способен. Къде го бяха намерили?
- Внимателно сега - каза единият страж, докато заобикаляха труповете. - Минаваме покрай паднало дърво.
- Сигурно е имало буря наскоро - добави другият.
Старецът подуши сухия въздух. - Мирише на смърт. На болест и огън от погребални клади.
- Не би трябвало - нито отрече, нито потвърди първият страж. -Мор не е вилнял тук отдавна. Идва пролет; цветята цъфтят.- Махна към изсъхнал храст, покрит с кафява слуз. -Нещо друго ще да е, нещастен случай най-вероятно.
Дарсел повдигна вежда.
- Откога са излекувани Източните Покрайнини, ханджия?- Стражът сложи ръка върху дръжката на меча си.
Дарсел потвърди, да, мор не е върлувал по тези краища от месеци благодарение на щедростта и благосклонността на Императора, да са милостиви боговете да оздравее скоро, да се свети името му, да пребъде.
От втория етаж долетяха ноти, протяжни и ниски, печални като песента на оплаквачка, покосена от скръб.
Старецът наклони глава и се заслуша.
- Минаващ бард - поясни Дарсел. - Пристигна миналата седмица.
Не спомена за сивото петно до ухото на барда, нито че не ставаше от леглото и само музиката на цитрата му издаваше дали е още жив.
Стражът кимна. - Виждам, че търговията върви добре. Ще се намерят ли свободни стаи?
Дарсел удържа пристъп на налудничав смях. Скоро не се бе случвало да приютят повече от трима-четирима гости наведнъж. Пътищата пустееха. Безправие и смърт царяха в последните десетилетия, времена на мрак и вандализъм, последвани от чума и глад. Дарсел не помнеше по-добри дни.
Пожълтелите счетоводни книги разказваха за посещенията на гаруди и гноми, феи и елфи, коболди и мойри; избледнели спомени за забравени раси, пометени от тази или онази война.
След това Източен Заслон бе събирал войници, мъже и жени, готови да пожертват живота си и този на другите в името на някой безразличен бог. В името на една или друга идеалистична идея, която неминуемо щеше да се изврати до неузнаваемост в ръцете на управниците. За възмездие. За Империята. За мир, свобода, справедливост.
Докато земята, уморена от кръв и битки, не започна да праща мор след мор.
Дарсел изкриви уста.
- Подслонът е безплатен за лечители и придружителите им, но ще си платите храната.
Стражът извади малка кесия и му подхвърли няколко монети.
- Йоланте. Имаме гости - извика Дарсел и поведе тримата към салона.
Йоланте долетя откъм яслите. Сви крила, постла избеляла покривка на маса до прозорците, настани ги и избърза към кухнята.
Старецът се приведе напред, докато Дарсел им сервираше халби мътна водниста бира с приборите.
- Дъщеря ли ти е?
- Да.
Беше я намерил свита до оградата една мъглива утрин. Не помнеше откъде идва и как се е озовала в хана. Сивата напаст пълзеше по шарките върху перата ѝ – може би за добро. Според новите закони, ако оздравееше, щяха да отрежат крилата ѝ и да я пратят да работи в имперските мини преди да е навършила тринадесет, а ако извадеше късмет, можеше да свърши на бойното поле след време.
Цитрата замря след няколко фалшиви ноти и поде мелодията отново.
Йоланте се върна с табла с три димящи купи и самун стар хляб.
- Колко хора си излекувал?- попита с детско любопитство преди Дарсел да успее да я спре.
Старецът прочисти гърлото си.
- Императорът ще ми е последният.
- Не притеснявай лечителя - нареди Дарсел иззад тезгяха.
Йоланте го изгледа с неразбиране, вдигна рамене и отиде да нахрани двете котки до камината.
Китт, жълтият котарак, омете храната и закуцука на разузнаване към посетителите, но Морковче извърна глава от чинийката. „Остави ме, остави ме да умра“. Плешиви ивици прорязваха рехавата ѝ червена козина, изпъстрена със сиво и кафяво.
- Морковче не иска да яде - каза Йоланте по-скоро на себе си, без да се обръща към никого.
- Не е гладна. - Дарсел придърпа кутията с инструменти и се зае да поправя табелата на Източен Заслон, като следеше с едно око дали клиентите имат нужда от нещо.
Музиката заглъхна.
Китт се отърка в крака на стареца. Той се наведе да я погали и пръстите му се плъзнаха по кафявото петно на гърба ѝ. Намръщи се, после лицето му възвърна безизразното си изражение.
_***_
Морковче умря късно вечерта.
Дарсел положи още топлото телце върху труповете, запали кладата, облегна се на оградата и се вторачи в пламъците, издигащи се към беззвездното небе.
_***_
На сутринта Дарсел занесе купа овесена каша и гарафа вода на барда, който се размърда в мокрото от пот легло, но не се събуди. Цитрата му се въргаляше на пода. Дарсел я вдигна и я постави върху завивките до ръката му.
Когато слезе в салона, Йоланте поднасяше закуска на гостите.
- Къде е Морковче?
Дарсел имаше готов отговор. -Излезе. Видях я край външните порти.
Лъжицата на стареца застина на половината път до устата му, след това продължи да се храни.
Щом приключи се изправи, приглади наметалото си, изпъна пръсти и потри ръце. Пламъците върху слепоочието му грейнаха в ослепително бяло.
- Не! - Стражите скочиха към него. - Пази силите си за императора.
Старецът ги отблъсна с нетипична за годините му сила. Посочи конците, привързващи клепачите му един към друг.
- Сляп за предубеждения, воден от дълг. Нали? Нали така? Лекувам където съм нужен, не където съм желан.
Бяла светлина избухна от дланите му, от лицето му, от цялото му тяло, заля стаята, непоносимо ярка, заслепяваща. Дарсел стисна очи. Продължи агонизиращо дълъг миг, преди да отстъпи път на новопоявилите се слънчеви лъчи. Пред невярващите погледи на Дарсел и стражите купчинка пепел стоеше на мястото на лечителя.
С крила, недокоснати от петна и болест, Йоланте излетя навън, където Китт гонеше бръмбари сред раззеленилите се храсти. От обгорената трева около кладата нямаше и помен.
Дарсел си позволи кратка усмивка въпреки тежестта в гърдите - защото Йоланте щеше да живее, а императорът може би нямаше, но на негово място щеше да дойде друг. И втори и трети. Краят на Империята не означаваше край на войните, нито пък на робския труд в мините; мор щеше да мъчи земята винаги, видим или невидим; защото свободата е мираж; защото всичко е всуе, всуе; защото са ни позволени само няколко мига на радост разпръснати тук и там сред мрака.
Дарсел извади проскубана метла иззад тезгяха и се запъти да измете останките на лечителя.
Отгоре се разнесе мелодията на цитрата.
Автор: O B S C U R I A
