Първи ден в новото училище. Това е специализирана гимназия, която подготвя възпитаниците си за изследователи на морските дълбини. Толкова студено и мрачно ми изглежда сега тук. Непознато, странно, пронизано от чужди коридори, водещи незнайно къде. Всичко е ново за нас. Все още никой никого не познава. Какъв ли ще е моят клас? И тях не познавам. Вчера на откриването не ни разделиха на паралелки, а раздадоха на всички ни накуп това, което ще ни е необходимо за учебната година. Защо ли ни го раздадоха, а не го оставиха в училище? Все още не знаем каква ни е програмата и днес трябваше да мъкнем всичко отново.

Криво-ляво намерих класната си стая. Аз съм „г“ клас. Стаята ми се намираше в края на един коридор, на ъгъла между него и уширението му в края. Малко по-светло, слънчево и ведро ми изглеждаше тук. 

Моите съученици ги нямаше в стаята. Къде ли са? А аз не знам какво ще имаме и къде трябва да ида сега. Сама какво да правя?

В това уширение на коридора се виждаха вратите на още две стаи. От едната излезе превъзбудено момиче. Озърташе се, оглеждаше се сякаш търси нещо. В един момент погледът му попадна върху мен. Дойде и ме заговори:

- Здравей! Аз съм от „в“ клас. Ти учиш същите неща като нас. Може ли да те помоля нещо?- говореше експресивно то.

Нищо не казах, но го гледах с очакване на въпроса.

- Ще имаме „гмуркане“, но си забравих кислородната бутилка. Би ли ми услужила с твоята? Моля те! Не искам да се излагам още от първия ден. Ще ти я върна след часовете, обещавам. – замоли сконфузено момичето.

- Добре. Заповядай! – казах аз и му я дадох.

След малко се зададоха, смеейки се, и моите съученици. Най-накрая се събрахме. Сега няма да се чудя накъде трябва да ходя.

Часовете в новото училище започнаха. Малко по-късно дойде един учител - възрастен, с малко коса само по края на главата и с червендалесто лице. Бяхме още в междучасие и той само заръча:

- Ще имаме „гмуркане“. Вземете си цялата екипировка и ви чакам в залата, от която започват басейните. Ще се потопим в дълбоки води! И да не си забравите кислорода да не се удавите!

Прехапах устни и с неудобство му обясних, че съм си дала бутилката на някакво момиче от друг клас.

- От първия ден! Още не се познавате, а вече си раздавате нещата. Боже, боже! - замърмори той - Виж си я вземи, иначе какво ще правиш в час!

Така заръча старият учител, мърморейки, но не със злоба и тръгна по пътя си. Що за странна гимназия?! Че имахме такава дисциплина - „дълбокоморско гмуркане и изследване на морските дълбини“, имахме, но да се гмуркаме още от първия час? Без теория, без никаква подготовка! Директно впускане в дълбокото неизвестно, без дори да предполагаме какво ни очаква!

Хм, а нямам никаква идея къде е онова момиче, на което дадох бутилката си. Дори не знам как се казва, за да питам за него. Знам само, че е от „в“ клас.

- Ние ще дойдем с теб и ще ти помогнем. - предложиха двама съученици от моя клас.

Не се познавахме още и тъкмо това щеше да е една възможност да се опознаем.

Първо проверихме в стаята на „в“ клас, но там нямаше никого. Какъв ли час имаха, че да ги търсим там? Нямахме никаква представа, затова тръгнахме да обикаляме по кабинетите. Ама че странни неща видяхме из тях! Колко ли шантави приключения ще ни очакват тук?

От въпросното момиче обаче нямаше и следа. Обикаляхме по коридорите, слизахме нагоре-надолу по стълбите. Качихме се даже на тавана. Но там нямаше нищо друго освен пепелак. Ха-ха, поне обиколихме и разгледахме училището, та сега знаем къде какво има.

Стана ни интересно това разузнаване. Моите другари дори се запътиха към мазето - подземието, обвито в тайни, заемащо цял един етаж в земята под сградата.  Там, под земята, е скрито най-тайнственото. Ученици тук не идваха. Беше тъмно, влажно и прашно, с потънали в пепелак джунджурии и предмети.

- Стига, хора! Трябва да си върна бутилката. Онова момиче няма какво да прави тук. А часът скоро ще започне.

Те обаче не ме чуха. Беше им интересно какво крие това подземие, макар че изглеждаше пълно само с непотребни, прибрани кой знае от кога неща. Но въпреки това имам странно предчувствие за това място. Побиват ме тръпки.

Заслизахме по стълбите. Тъкмо бяхме навлезли в полумрачното пространство, когато нещо пропълзя по някаква захвърлена мебел. Спря се на едно място, скрито до половина и ни загледа от там.

- Вижте, гущер! - изсмя се един от другарите ми - Като малко драконче е. 

- Глупости! - побутна го другият по рамото - гущерите не живеят на такива места.

След това затрополиха надолу по стълбите, за да погледнат нещото по-добре.

В този миг обаче то се показа изцяло и се издигна във въздуха. Носеше се, без дори да има крила. Просто висеше в него сякаш е на повърхността на водата. Дори проговори:

- Не съм гущер. Не ме оприличавайте на познати за вас образи. Аз съм нещо съвсем различно от това.

Да, сега определено не приличаше на гущер. Имаше само два крака - отпред, без задни. Тялото му постепенно се стесняваше назад и преминаваше в опашка. Около главата имаше яка, досущ като тъничка прозрачна ципа.

Другарите ми се разтрепераха като листи. Изгубиха ума и дума. Не само че е странно и лети без крила, ами и говори. Те посочиха с треперещи пръсти и изломотиха:

- К-к-к-а-а-а-к-кво е т-т-о-в-в-в-а!?

В този момент се появиха още две такива същества. Бяха по-различни от първото. Малко по-различни. Него оприличихме на гущер, едното от новите на птиче, а другото, което стоеше само на земята без да лети, на пчеличка в кошничка. Не че много приличаха на тези неща, но как бихме могли да ги опишем, освен да ги сравним с нещо познато?

Сега, когато очите ни привикнаха с тъмнината, забелязахме, че тези същества са сякаш някак прозрачни. И всъщност не изглеждаха враждебни, макар че първоначално здраво ни уплашиха. Но това явно е заради срещата с нещо странно и непознато. Обикновено непознатото изглежда страшно в човешките очи. Но по едно време дори ми станаха симпатични. И не бяха много големи - да кажем колкото носеща се във въздуха котка.

Това, което стоеше на земята, изглеждаше най-начетено и приказливо, като някакъв водач. То заговори:

- Не се страхувайте от нас! Няма да ви навредим.

Другарите ми се поуспокоиха и започнаха да слушат с интерес какво ще каже съществото. А то продължи:

- В онзи ъгъл има три фигурки – и посочи ъгъла в дъното на мазето. - Направени са още при построяването на училището. Всеки от нас си има определена фигурка. Те са нещо като врати между нашия свят и вашия. През тях пътуваме.

- Нещо като тотемите, които са използвали древните народи, за да призовават различни сили ли?- позаинтересувах се аз.

- Да, нещо такова. – потвърди то - Но има проблем. От моята фигурка се отчупи едно парче във формата на цвете. Сега тя не работи и не мога да пътувам между световете. Останах приклещено тук.

- И тримата ли? - попитах аз.

- Не, само аз, защото само моята е счупена. А те са просто солидарни и стоят с мен.

Брей, толкова различни от нас същества от някакъв сигурно много по-различен свят, но и те са съпричастни помежду си. Явно за неща като приятелство, подкрепа и взаимопомощ няма граници, няма тук и там, а са общовалидни във Вселената.

Съществото продължи:

- Бихте ли ни помогнали и възстановили фигурката? Ние не можем да боравим с материалната природа. Възстановете я, за да можем да се върнем у дома.

- Да, добре. – съгласихме се ние вече без да се боим от тях. Разбирахме ги и им съчувствахме.

- Цветето е ето там - посочи съществото. - Поставете го на издаденото напред колелце от фигурката. От там падна. Закрепете го здраво, за да не се отчупи пак.

И така, намерих липсващата част и я върнах на мястото ѝ. Фигурката беше поправена, а странните същества отново можеха да преминават между световете. Каква странна работа - предмети, които са врати към нашия свят за някакви безплътни създания. Ама все пак и древните народи са го знаели и са правели тотеми за тази цел.

Съществата от нашето подземие ни благодариха. Сега това, което се влачеше по земята, можеше и то да се издигне във въздуха и добави:

- Ще ти кажа къде е момичето, което търсиш. Ние можем да обикаляме навсякъде свободно и незабелязано. Видях го. Не е лошо дете. Ще ти върне бутилката веднага, знам го.

Съществото ме насочи и аз също му благодарих. След това всички си тръгнахме по своя път. Взаимно си помогнахме - хора и същества от друг свят. Като приятели, а не като врагове. Явно не всичко непознато е странно, зло или опасно, а ние се страхуваме само защото е непознато за нас. Надявам се това да се отнася и за новите ми съученици…

Автор: Мирослава Дачева

Визитка: Мирослава е на 27 г. Пише разкази, стихове и есета от ученичка. Обича и да рисува. В творчеството си - както в изобразителното, така и в литературното - засяга главно две големи теми - природата и фантастиката. Вярва, че има нещо отвъд това, което можем да видим и усетим. Темите, които представя в творбите си, са: природата и отношението на човека към нея, животните и техните чувства, духовната същност на човека, неговите вътрешни терзания, съзнанието, космоса и висшите сфери на съществуване. Със свои произведения е участвала в редица училищни и национални конкурси и изложби.