Да живееш за себе си за мнозина е плашеща формула. Всички знаем какво следва: грях, порок и деградация. Но, честно, в момента, в който реших да отворя очи, видях, че животът, ми често изобщо не е мой. Имаше толкова много „трябва“ и толкова малко „искам“ в него. Дългът висеше на врата ми като камък, който носех като почетен знак.
И си рекох: достатъчно, дотук. Уморих се да превръщам живота и душата си в радиоактивно сметище, гледайки плахо в краката си и неловко обяснявайки се на всички как съм посмяла да поставя собствените си интереси над чуждите. Почувствах, че е време да започна да живея за себе си. Да избирам щастието и да спра да се убеждавам, че лошото е добро. Да живея за любовта, а не заради дълга.
Това беше началото на моята скандална и антисоциална година на здравословен егоизъм. Думата „здравословен“ или „разумен“ тук наистина е от помощ, защото благодарение на нея хората около мен не ме разпознаха незабавно като нарушител на социалните закони.
Мнозина са убедени, че първо трябва да преживееш тежки времена и чак тогава, ако още ти е останало здраве и сили, да започнеш да живееш за себе си.
Е, аз смятах иначе.
Глас в пустиня
Първо ме беше страх. Нямах представа какво да правя, само неясна сигурност, че това е за добро. Изглеждаше ми, сякаш тръгвам на околосветско пътешествие с надуваема лодка. Не знаех как ще устоя на вълните на „трябва“ и чуждите очаквания. Да се превърна парий с етикета „егоист“, залепен на челото не беше в плановете ми, но разбирах, че това е моят път към свободата.
За всеки около мен станах немислимо нагла, защото спрях да играя играта, в която е забранено да се бориш за правото да живееш своя живот. Спрях да се извинявам за собствените си планове и желания. Сложих край на оправданията. Спрях да се чувствам виновна за това, че искам да съм щастлива, спокойна и да притежавам собственото си време.
От хленч към победи
Първо, реших да спра потока оплаквания, сълзи, мрачни монолози и изпълнени с омраза думи в ушите си. Обичам семейството и приятелите си, ценя колегите си и уважавам възрастните си роднини, но това не значи, че трябва да правя техните тежки изповеди част от живота си. Свалих от вратата си табелата „24-часов донор на енергия“ и това се превърна в акт на гражданско неподчинение. „Не искаш да слушаш подробностите от нечий личен живот? Не те интересува поредното лошо гадже на приятелката ти? Как смееш!“
Едва дишах от ужас, когато възпрепятствах, тихо, но твърдо, всички опити да ми разкажат поредната плачлива история с думите: „Мисля, че това е неприятно и за теб, и за мен – защо не ми разкажеш за...“ Мислех, че ще ме обвинят в безсърдечие. Но това не се случи. Всъщност желанието ми да слушам добри новини беше сигнал към другите да започнат да говорят за тях. И, което е по-важно, това ме освободи от лошия навик да се оплаквам. Отказвайки да слушам лоши неща, самата аз не ги говорех.
Да, казвам ви „не“
Следващата стъпка беше най-трудната. Трябваше да науча тази неморална и груба дума – „не“. Преди всяко неясно жаловито искане щеше да ме накара да помогна по всякакъв начин, защото твърде много ме беше срам и страх да нараня нечии чувства, ако откажа. И се чувствах виновна, че разрушавам образа, който съм създала за себе си. Но когато казах първото си сериозно „не“, това приключи. Приятелите ми ме гледаха, сякаш съм изяла жив заек пред очите им.
