В университета, както много други хора, бях воден от твърдото убеждение, че добрите оценки са всичко.

Както родителите, така и учителите ми настояваха, че високите постижения ще ми отключат всички важни врати в света. 

Помня как се докарвах до изтощение от учене само за да получа висок резултат на някой изпит. 

Но не искам синът ми да учи така усилено, както правех аз на неговата възраст. 

Може да звучи странно, но нека ви разкрия гледната си точка. 
 

1. Никой не ме е питал за оценките ми

Нито един работодател не се е интересувал какви са оценките ми в университета. Нито една автобиография, която е трябвало да изготвя, не е имала секция „Успех в университета“. 

Но всички имат секция „Трудов опит“. Компютърните ми умения и дори спортните ми постижения са имали повече тежест при кандидатстването ми за работа, отколкото оценките в университета.

2. Забравил съм всичко научено в университета

Паметта ми работеше така: забравях целия материал от курса веднага след изпита. Когато за първи път започнах работа, осъзнах, че за всичките години в университета не съм научил нищо. 

И дори оценките да ми да показваха друго, познанията ми бяха пълна каша – късчета информация, която не знаех нито къде, нито как се прилага. 

Както се оказа, годините отлично справяне в университета не ми дадоха никакво предимство пред „по-малко образованите“ хора. 

В крайна сметка първите два месеца трудов стаж ми дадоха повече познания и професионални умения в сравнение с предходните пет години в университета, прекарани в стремеж към добри оценки. Струвало ли си е всичко това?

3. Стремежът към добри оценки навреди на здравето ми

Някои хора могат да усвояват в движение, но аз не съм един от тях. За да накарам знанията да останат в главата ми, трябваше да зубря. В дните преди изпити преговарях по 12 – 15 часа на ден.

Още помня как заспивах по време на лекции или в градския транспорт от изтощение. Хроничната умора караше производителността ми да намалява и умът ми ставаше още по-невъзприемчив за нови знания. Дните ми минаваха като в мъгла.

Поглеждайки назад, се изненадвам от упоритостта, постоянството и търпението си. От това как успявах да се принудя да правя неща, които ми бяха убийствено скучни. Но сега съм сигурен, че никога повече няма да повторя този „подвиг“.