Според стандартното разбиране за природата на черните дупки, което се основава на Общата теория на относителността на Айнщайн, всичко, което премине хоризонтът на събитията, е изгубено завинаги. Дори и светлината не може да избяга от гигантското гравитационно привличане на черната дупка, и затова всъщност те получават своето име “черни”. През седемдесетте години на миналия век Хокинг доказа, че всъщност определен вид частици могат да избягат от хоризонта на събитията на черната дупка. Това се случва при поглъщането на двойки частица-античастица. Тогава дупката поглъща едната, а другата, следвайки законите на квантовата механика, се излъчва в космическото пространство, отнасяйки малко енергия от черната дупка със себе си. Заради това изтичане на енергия е теоретично черните дупки да могат да изчезват, и след тях да остане като следа само електромагнитното лъчение, което са оставили, което е и наречено на името на откривателя си, Хокингово лъчение.
Проблемът в това, обаче е, че радиацията няма да съдържа полезна информация за всичко, което черната дупка е поглъщала, и информацията за него ще е изчезнала завинаги. А това не хармонира добре с разбиранията на съвременната физика, според които винаги е възможно по принцип потокът на времето да се обърне. И на теория, процесите на Вселената трябва да изглеждат същите, ако се наблюдават напред и назад във времето. Но съвсем наскоро, през 2016 година, Стивън Хокинг предложи решение на този парадокс. Според неговите изчисления е възможно черните дупки да притежават особен вид “ореол”, който да може да съдържа информация за техните “вътрешни” истории. Ореолът представлява нискоенергийни квантови възбуждания, които носят със себе си информационен модел на всичко, което някога е било погълнато от гравитацията на дупката, и този модел остава дълго след като дупката се “изпари”.
