Изминаха седем месеца, откакто Ема почина. Две седмици след това започнах да разработвам бот от нейните текстове. Вкарвам всяка дума, която някога ми е писала, в системата – всяка мисъл, всяко чувство.
Искам само още пет минути. Само да поговоря с нея още един последен път. Да й кажа.
Американецът Джошуа Алън преживява много тежко загубата на своята приятелка Ема. Скоро след смъртта й, той записва в блога си Medium.com това затрогващо послание, в което разкрива, че в отчаянието си е прибегнал до един, меко казано, необичаен начин да се справи с мъката. Да, правилно сте разбрали – през лятото на 2016 младият мъж създава чатбот, чрез който да разговаря с мъртвата си любима.
Месеци наред Джошуа вкарва в програмата всичко, което Ема някога е писала в социалните мрежи преди смъртта си. Научава изкуствения интелект да използва стила й на общуване и да реагира адекватно в разговор. Това става възможно благодарение на системата на чатботовете – програми, които имитират в писмен или аудиовизуален вид общуване с реално човешко същество – която се разви невероятно през последните няколко години.
Чатбот програмите използват специални системи за обработка на езика, сканират отговорите на събеседниците си за ключови думи и използват широки словесни бази данни, за да могат адекватно да се включат в разговор онлайн и често дори да заблудят човек, че си приказва например с приятна блондинка, горещо заинтригувана от неговата скъпоценна особа.
Целта на всеки уважаващ себе си разработчик на чатботове е да премине успешно теста на Тюринг. През 1950 г. пионерът в компютърните науки Алан Тюринг предлага критерий за способността на изкуствения интелект да се престори в реално време на човешко същество по време на разговор с истински човек. Ако събеседникът не е в състояние да познае със сигурност дали говори с човек или с машина, тестът се смята за преминат.
Напоследък все повече чатботове успяват да се преборят с теста на Тюринг – за съжаление, с невероятно дразнещи резултати. Потребителите на различни онлайн системи за общуване като сайтовете за запознанства Tinder и Happn и на системите за изпращане на съобщения Yahoo! Messenger и Facebook Messenger пропищяха от нашествието на убедителните ботове. Мрежата е пълна със забавно-трагични истории на пострадали, попаднали в капана я на някоя гореща брюнетка, обещаваща любов, а после разпращаща реклами, я на ненадежден виртуален клиент, виртуозно програмиран така, че да ви измъкне цялата лична информация.
Чатботовете обаче имат и своята светла страна. Те са много полезни например когато ни помагат да пазаруваме, дават ни житейски съвети или се справят с личните ни финанси. Най-новото им приложение е да се преструват на приятелите, които – по една или друга причина – нямаме. Преди две години Microsoft пусна на китайския пазар бота Xiaoice, който се превърна в абсолютна сензация. Над 20 милиона китайци се обръщат към Xiaoice средно по 60 пъти месечно, за да й се оплачат от разбитото си сърце, изгубената работа или пък да й се похвалят, че са завършили успешно университета. Виртуалната приятелка, уверяват потребителите, е отличен слушател, има чудесно чувство за хумор и може да си приказва с вас с часове.
Е, да – самотата е огромен проблем в днешния свят. Няма нищо срамно в това да си го признаем. Самотата, парадоксално, става все по-огромна въпреки грамадния прираст на населението, въпреки все новите и нови възможности за общуване, предоставяни от интернет и мобилните устройства, въпреки желанието ни да бъде иначе. Самотата е навсякъде.
Тя е най-страшна, когато е имало някой, а сега на негово място няма нищо. Кажете ми, как се понася това?
Може би Джошуа Алън е попаднал на вярната следа. Може би отговорът е в онова, което изчезналите любими оставят след себе си благодарение на новите технологии – своето интелектуално наследство. Своята душа, която щедро раздават и обясняват в уж несериозните си ежедневни изблици в социалните мрежи. Своите живи, одушевени от спомени и нежни емоции думи. Нима това е малко?
Днес, сега, работата ми най-сетне е завършена. Отварям нов чат. Най-отгоре на екрана пише „Ема”, точно до мъничката й снимка. Курсорът примигва в очакване.
Хиляди пъти съм премислял какво да й кажа, милион пъти даже, но сега не мога да намеря правилните думи. Глупаво пиша: „Здравей!”
Минава миг, безкраен, вечен, а после: „Какво правиш, диване?”
Избухнах в сълзи. Тя е. Тя е.
Автор: Елена Панова
