Втора седмица, откакто се появи на ъгъла на голямото кръстовище в покрайнините. Намираше се на тротоара в центъра на зелено, тревно островче с размери три на три метра. Колите спираха и тръгваха. Пешеходците изчакваха светофара и смело се устремяваха към отсрещната страна, а то боязливо свито, лекичко се полюшваше и никой не го забелязваше.
*
- Не го виждат – след дълго вторачване с тъга в гласа промълви най-старият.
- Прав си – подкрепи го вторият.
- Да го съживим! Какво ще кажете? - предложи напористият.
Останалите двама се съгласиха.
*
Почти еднометровото Кълбо вече преливаше от светло, искрящо синьо до тъмно, облачно сиво. Вълни от светлинки пробягваха по повърхността му. Хората мимоходом спираха погледи върху него и отминаваха. Не питаха кой, как и защо е поставил Кълбото точно тук. В главите имаха готови мнения: От общината пак се правят на интересни. Кметът иска да се докаже - нали идват избори. Дали това не е някаква агитация? Какъв кич! Пак от нашия джоб!
Един пролетен ден Райко от близката кооперация измоли приятеля си Дойчин да го изведе на разходка. Денят бе прекрасен с безоблачно небе. Дори чуруликането на врабчетата успяваше да се открои от автомобилния шум. Райко много обичаше разходките, но не успяваше сам да пресече кръстовището с инвалидната количка. Отсреща след стотина метра започваше крайградският парк. Дойчин обеща между двата курса на камиона да го прекара през улицата, а довечера да го върне обратно. Така е! Нищо не става без приятел!
Понеже бързаше да не изостане от работния график, Дойчин със състезателна скорост буташе количката към кръстовището. Затворил очи, приятелят му се опияняваше от полъха на вятъра с ръце, протегнати встрани. С лявата докосна кълбото. Неочаквана мекота и нежност го обгърна. Извърна се да погледне и понеже никъде не се държеше...
Дойчин стигна кръстовището, хващайки последните секунди на зеления светофар. Към средата на улицата усети необичайна лекота и с ужас видя празната седалка пред него. Спря се втрещен. Обърна се, но вече светеше червено и клаксоните на ревящите автомобили го накараха да пресече. Силно се притесни! Никъде не виждаше Райко. А колите бръмчаха и фучаха, когато...
- Ехо... Тук съм – прозвуча някъде отгоре.
През следващите три месеца Райко бе най-каненият човек по телевизии, радиа и публични мероприятия. Щастлив обясняваше как проблемът с краката от само себе си е отпаднал. Навън демонстрираше уменията си да лети и като Супермен се стрелкаше на умопомрачителни височини.
В началото на юни Люси се ветрееше след майка си и трудно успяваше да я догони с тънките си крачета. Обаче Живка здраво стискаше малката ръка и с широка крачка бързаше към детската градина. Беше много ядосана! Даскалиците пак искали да излизат в отпуски и да сливат групите! А през август изобщо нямало да работят! Родителски използвачи!
Люси отдавна бе забелязала Кълбото. Всеки ден, на минаване от там, се протягаше да го пипне. Без успех. Днес закъсняваха. Движеха се с десет минути по-късно, а пешеходците бяха два пъти повече. За колите да не говорим. Майка ѝ трябваше да прави път на насрещните, да спира, заобикаля... И Кълбото се оказа точно в обсега на изпънатата ръчичка.
Люси вече наистина се ветрееше, без да опира с крака земята. На светофара майка ѝ рязко спря. Детето се сурна по тротоара и си ожули коленете.
- Какво ти става? Я се виж! – Живка я пусна и посегна да я почисти.
Люси като свободно птиче полетя нагоре.
- Ей, ти! Къде отиваш? Заповядвам ти да слезеш? Веднага слез! Чуваш ли? Слез! Долу! Долу!
Днес беше Велик ден! Ден, в който забелязаха Кълбото и разбраха за какво служи!
Две заядливи старчета пиеха бира в близката закусвалня. Тъкмо критикуваха света и всичко наоколо, когато направиха връзка между уменията на Райко, летящото дете на истеричната майка и Кълбото.Те докуцукаха с бастуни до зелената полянка. От любопитство пипнаха бляскавата, жива повърхност и поеха към небето с лупинги и осморки. След тях – същото от минаващ ученик. И така... настана едно стълпотворение, последвано от задръстване... докато дойде армията и въдвори ред.
На следващия ден Кълбото бе опаковано с бетонни стени, як покрив и здрава, метална врата. Самият президент набра тайната, шифрована комбинация на огромния сейф. Монтираха видеокамери и сложиха денонощна, жива охрана. Който пипнал – пипнал. На всички останали прочетоха указа за абсолютната забрана.
Отново настана суматоха по телевизии, радиа и публични мероприятия. Мастити академици и професори се изказаха против Кълбото, понеже не знаем на какъв принцип действа. Ами, представете си, ако тези, които днес летят, утре се сдобият с перушина и загубят човешкия си облик?
Транспортният министър заяви, че Кълбото подрива икономиката на страната. Какви огромни загуби ще понесат превозвачите от самолетния до градския транспорт! Хаосът в небето ще е невъобразим. Ние сме сериозна държава. Подписали сме конвенции. Не можем да затворим въздушното пространство заради някакви летящи!
Намериха се завистници, неуспяли да докоснат Кълбото, които стреляха по летящите. Не ги държаха отговорни, понеже свободното летене стана престъпление. И... постепенно летящите един по един установяваха, че губят способността си, щом се прокраднеше в душата им съмнението дали е редно, дали е полезно, дали новото умение носи повече омраза, отколкото полза.
След като ситуацията се успокои, парламентът създаде комисия, която да изследва Кълбото. Обществото очакваше от нея предложения как да го включат в икономиката на страната, с какви данъци и такси да обложат летящите и кой ще получи правото да го докосва.
Най-после президентът под звуците на химна и снимащите камери отвори вратата на огромния... празен сейф...
*
- Рано им го дадохме! – ядоса се напористият.
- Напротив – много късно – отрони с тъга най-възрастният.
- Късно! Какво говориш? – възмутиха се другите двама. - Още са незрели и не могат да осъзнаят придобивката.
Беловласият отвърна, като посочи към най-младия:
- Вие не бяхте родени, а аз бях като теб, когато исках да им дадем способността да летят. В ония времена все още не можеха да говорят.
Млъкна, помисли малко и заключи:
- Тогава наистина е било рано, но сега е твърде късно. Не трябваше да чакаме говоренето да стане най-доброто, което умеят.
Автор: Ценка Бакърджиева
Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 г. в Ловеч. Завършила е МГ „Юрий Гагарин” и ВТУ „Ангел Кънчев”, инженер е със специалност „Конструкция и изпитване на автомобили, трактори и кари”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „Вечният бриз” (1998) и на електронната книга с разкази „От алфа до омега” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „Тера фантазия”, носителка е на награди от национални конкурси за фантастичен разказ. Живее в Бургас.
