***

 

Самюъл се разхождаше в плаващото кубче мъгла, като внимаваше някой ластар да не го докосне. На тази инсталация нямаше нищо друго, всичко беше на километри далеч.

Пазителката, все още цялата покрита в бяло, вървеше на три стъпки зад него, докато той не спря.

Обърна лице към нея.

– Впечатляващо – каза той. - Атмосферен феномен?

Тя се засмя, лешниковите й очи светнаха.

- Преструвате се на глупак. Знаете доста повече.

Самюъл кимна – беше права. Знаеше повече, но вече си беше позволявал напразно да се надява по време на донкихотовския си поход само за да бъдат разбивани надеждите му отново и отново.

- Май наистина я открих? - запита.

Тя кимна:

- Да, така е.

Самюъл погледна назад към бялата мъгла.

- Това е Вратата на Времето – каза. - Мога да отида когато си искам в която времева зона пожелая.

- Това е Вратата на Времето – повтори Пазачката. - Може да отидете в което време и на което място във Вселената поискате. Но има един проблем.

Самюъл зачака. Тя замълча за момент, докато тиктакането на часовника му отмерваше секундите. Накрая той запита:

- Какъв е проблемът?

Награди го със зла усмивка:

- Единственият проблем е, че щом веднъж изберете времевата зона от миналото и се прехвърлите в нея, не може да се върнете назад. Пътешествието е еднопосочно и до крайна дестинация.

- И?

- Внимавайте какво ще изберете.

 

Ейбрахам Биърд

«В мъглата» (1991)

 

***

 

- Надявам се, че всичко ще е наред – казах. - Знаеш, че искам единствено онова, което е най-добро за теб и децата.

Ако бе забелязала, че не споменах Франк, не даде знак. Кимна и продължи:

- Каза, че и ти имаш новини.

Понечих да й кажа за диагнозата, както възнамерявах, когато се обади да ми съобщи, че тя и семейството искат да ме видят. Но се отказах. Не бях на смъртно легло, но съм стар. Докторите казват, че умът ми не е толкова остър, колкото беше, и не ми остава много. Ако й кажех, може би тя и Франк щяха да отложат местенето или поне да останат по-близо до Ню Йорк, така че да ги виждам в изтичащите ми последни дни.

 

***

Последният човек на Земята каза сбогом на космическия кораб, който отвеждаше останалите към звездите. Корабът се превръщаше в малка точица в небето. Той пое дълбоко свежия въздух и се усмихна. Някой трябваше да се грижи за умиращата планета и бе разбираемо, поне така вярваше, че трябва да е той. И само той.

 

Ейбрахам Биърд

«Последните дни на планетата Земя» (1970)

 

***

 

Реших да не казвам на Ема за диагнозата. Нямаше да е честно спрямо нея и децата, щях да усложня положението. Но тя чакаше да чуе новина от мен, а аз имах още една. Бе много лична и вероятно представляваше първи симптом на настъпващата деменция, но имах нужда да споделя с някого. Ема бе тук, а Шийла вече я нямаше.

- Ема, мога ли да ти се доверя?

Тя наклони глава:

- Никога преди не си го правил.

Понечих да отрека, но се сетих, че може би има право.

- Все пак сега искам да ти споделя нещо. Знаеш всички онези истории, онези романи, които пишех?

- Да – каза тя равнодушно. - Какво за тях?

- През целия си живот никога не съм имал усещането, че правя нещо, което да е само моя заслуга.

Загледах се над рамото й:

- Понякога, когато лежах буден в два или три през нощта, имах чувството, че образите в ума ми не са само плод на моето въображение. Усещах, че съм проводник, сякаш бях настроил антената си към някаква космическа мъглявина и получавах в сънищата си съобщения, истински съобщения от бъдещето.

Ема стоически седеше, докато говорех. Не знаех на каква реакция да се надявам, но определено не исках да виждам как извърта очи. И все пак именно това правеше.

- Е, какви са новините?

- Не съм съвсем сигурен – казах. - Знаеш, че не съм написал нищо ново през последните пет години. Защото съобщенията спряха. Само че...

- Само че какво?

- Сънищата пак започнаха. Отново се будя посред нощ с увереността, че бъдещето се опитва да се свърже с мен. Но в момента, в който се събудя, образите, които се опитва да ми изпрати, се стопяват в далечината.

Тя въздъхна и се изправи. Не можех да разбера дали е ядосана, или само разочарована:

- Отново се опитваш да ми пробутваш идеи за някоя нова история, нали?

- Не – отвърнах, клатейки глава. - Не, не е вярно. Наистина ми се случва.

Изражението на лицето й бе жалостиво.

- О, сега това ти е извинението – каза меко тя. - Бъдещето наистина се опитва да се свърже с теб и затова винаги витаеш в облаците.

Опитах се да протестирам, но, парадоксално, не намерих думи. Ема взе купичките и лъжиците и ги отнесе в кухнята. Чух я да ги мие бързо и да ги оставя в сушилнята, докато седях на масата, без да знам какво да й кажа, за да оправя нещата.

Излезе от кухнята и се отправи към дрешника в преддверието. Чух я да си облича палтото, върна се в трапезарията и застана пред мен.

- Татко, винаги си бил толкова зает да живееш в бъдещето, че никога не си се наслаждавал на настоящето. А сега вече дори не живееш в бъдещето. Вече си в миналото.

След тези думи излезе от стаята и къщата.