***

През следващите няколко дни Ема влизаше в къщата с резервните ми ключове. Едва кимваше за поздрав, след което се качваше на тавана, за да прегледа кашоните и да подбере малкото останали вещи от детството й, които искаше да вземе със себе си.

Исках да ми остави снимките, но започвах да си давам сметка, че и без това би трябвало да ги вземе със себе си, ако исках внуците ми да помнят как са изглеждали баба им и дядо им. Ема ми каза, че ще ги сканира в компютъра си и ще ми изпрати оригиналите. Само кимнах.

Дните отминаваха твърде бързо. Дойде и последната сутрин, в която Ема щеше да дойде, за да вземе последните няколко кутии с вещите си. Онова, което не знаеше, докато шофираше насам, бе, че тази сутрин изтичаха и последните ми минути на тази земя. И в последните си минути на тази земя аз все пак бях спасен.

 

***

Лежах в леглото, облечен в любимата ми синя пижама, и се взирах през очилата в дребния шрифт на списанието. На нощната масичка стоеше чиния с наполовина изяден портокал – все още усещах сока му по езика си и влакната от плода между два от десните си кътника.

И тогава се случи.

Лек бриз повя, нахлу към мен откъм долната половина на леглото. Отместих списанието и погледнах, но не видях нищо, само стената и затворената врата на банята.

Отново се зачетох, но бризът разпиля страниците. Започна да се засилва, докато един от тези повеи не довя миналото.

По средата във въздуха се образува леко трептене и се задържа, реейки се на два метра над пода, покрит с червен килим. Трептенето се разшири и образува циркулярна дупка. От нея се излъчваше бяла светлина, която се разширяваше все повече и повече, докато не се превърна в сфера около два метра в диаметър, от която се чуваше леко пукане като от електричество. Човешка фигура в сребрист скафандър, с лице, закрито с каска, се измъкна от нея със силен пукот.

Знаех, че не е илюзия. Случващото се пред мен беше реално. Успях да запазя присъствие на духа и запитах:

- Кой си ти?

Фигурата сграбчи каската, разкъса уплътненията и успя да я свали.

Астронавтът беше жена. Разтърси дългата си руса коса, отметна я от лицето си и се усмихна:

- Знаеш коя съм, Ейб. Погледни ме добре.

Знаех и потръпнах:

- Не може да бъде.

Тя кимна:

- Да, аз съм.

- Сандра Макалистър. Но ти си въображаема. Не съществуваш. Аз те измислих.

- Да, ти ме измисли. Но аз съществувам.

- Не разбирам.

- Подозирахме, че може и да не разбереш, но нямахме много време, така че слушай внимателно. Доколкото учените ни успяха да се ориентират, всеки път, когато напишеш история, ти създаваш паралелна вселена, т.е. място, на което героите, които си фантазирал, действително съществуват. Очевидно мозъкът ти е надарен с някаква връзка на квантово ниво с енергийното поле на нулевата точка, което съществува в множествената Вселена. Успял си да преобърнеш реалността, нашата реалност, така че се оказва, че ние съществуваме.

- Това е невъзможно.

- Ти си разумен, рационален човек, Ейб. Разбирам те. Но обясни присъствието ми другояче.

В душата и в сърцето си знаех, че тя не е плод на халюцинация. И след като невъзможното бе елиминирано, остана невероятното.

- Така… Ти си истинска?

- Не само аз – отвърна Сандра.

Замислих се за всички герои, които бях създал по време на кариерата си:

- Джаксън Смит и Анджела Джоунс? Лари Гарнър? Джаки Бърнс? Самюъл Джъдсън? Те съществуват?

Сандра кимваше след всяко име.

- Да, съществуват. Всички ние сме реални.

- Дори и да е така, как успяхте да преодолеете бариерата между вселените? Не е възможно.

- Възможно е - ако използваш енергията от черната дупка при устройството на Вратата на времето.

Само за момент се почудих и после ми просветна. Спомних си подробностите от цикъла разкази, в който участваше Сандра.

- «ХаТиква» – промълвих.

- И Ничашим – допълни тя.

Опулих се:

- Та вие сте смъртни врагове. Така ви създадох. Как си сътрудничите?

- Ничашим добре знаят, че си създал и тях. Разполагаме с два кораба, свързани един с друг в орбита около Новата черна дупка Омега.

Не се сдържах. Отметнах чаршафите от крехкото си тяло и провесих крака, за да стана и да се изправя срещу Сандра.

- Твърде опасно е, Сандра. Може да загубите и двата кораба за по-малко от секунда.

- Ето защо трябва да побързаш.

- Не разбирам.

- Защо, мислиш, съм тук?

- Ами… Да кажеш здрасти? Да ми покажеш, че животът ми не е минал напразно?

Тя извъртя очи.

- За да те спасим. Да те излекуваме от напредващата болест и да ти подарим безсмъртието, с което ти самият щедро ни награди.

- Да ме спасите? Използвате всичката тази енергия, за да ме спасите?

Тя сви рамене.

- Ти си нашият баща. Защо да не го направим?

Усетих сълзите да напират в очите ми, пристъпих и прегърнах Сандра толкова силно, колкото можех. Тя ме придържаше, докато плачех.

- Всичко е наред, татко – каза. - Дойдохме за теб. Добре дошъл у дома.