Ако тази умопомрачителна идея, за която ще ви разкажа, беше осъществена, днес вероятно Солун и Кавала нямаше да са морски пристанища, а Халкидики нямаше да е полуостров, пълен с български туристи по всяко време на годината. Тези земи щяха да са далеч от водата. Морето щеше да отстъпва по цялата Френска Ривиера, също и край Генуа, а каналите на Венеция не биха оцелели без специални технически съоръжения.

Същото щеше да се случва и по северния африкански бряг. С една дума – Средиземно море щеше да е започнало да пресъхва, бавно, но неумолимо, за да отвори място на суперконтинента Атлантропа, съставен от сегашните Европа и Африка.

Този план ражда през 20-те години

на миналия век германският архитект Херман Зьоргел. Според изчисленията му гигантски язовирни стени трябва да преградят Гибралтарския проток и Дарданелите и да спрат притока на вода от Атлантическия океан и Черно море към Средиземно. Така и благодарение на изпаренията нивото на водата, разделяща Европа от Африка, ще спадне силно и ще бъде спечелена много нова обработваема земя – около 500 хил. кв. км. Вецове на язовирите пък ще осигурят електричеството за целия нов гигантски континент. Един поглед по така предвидената бъдеща карта показва, че Бяло и Адриатическо море изчезват, от Сицилия до Тунис ще се ходи пеша, а от Берлин през Рим ще се стига с влак до Кейптаун – да, същия Кейптаун в Република Южна Африка.

Но защо му е на Зьоргел този гигантомански проект?

И защо много политици и бизнесмени го посрещат с овации в такава степен, че изглежда сякаш всеки момент строежът ще започне?

След Първата световна война  Германия е изтощена, икономиката й буксува, безработицата е висока, милиони хора живеят в нищета. На всичко отгоре учените вече предупреждават, че се вижда краят на изкопаемите горива, а и плодородната земя ще е недостатъчна, за да изхрани нарастващото население на света.

Воден от хуманни идеи, Зьоргел – държавен чиновник, автор на книги за архитектурната естетика и пацифист с интерес към геополитиката, с един замах решава всички тези проблеми. Като снижи нивото на Средиземно море, той осигурява обработваема земя, жизнено пространство на европейци и африканци. Водните централи произвеждат необходимото електричество и така намаляват зависимостта от фосилни горива, а със „спестената” от Средиземно море вода архитектът

превръща в тучни градини пустините

в Либия и Алжир. Оста Запад-Изток на Стария континент той преобразува в Север-Юг, като се надява симбиозата между капацитета на Европа и природните ресурси на Африка да превърне евро-африканската общност в могъщ икономически съперник на Америка и възникващата тогава според него Паназия. А и се осигуряват и дългосрочно милиони работни места.