Експериментът на Уолтър Хънтър от Университета на Чикаго е сред най-интересните в сравнителната психология отпреди век. Проведен от 1910 до 1912 г., опитът проверявал вниманието на четири групи подопитни: 22 плъха, две кучета, четири енота и пет деца.
Всички те трябвало да наблюдават три електрически крушки и да си припомнят коя от тях се е включила. В периода до припомнянето вниманието на субектите било отвличано – при животните с крясъци, при децата – с рисуване и приказки.
Оказало се, че плъховете “помнят” 1 секунда, енотите - 25 секунди, кучетата – цели 5 минути. Но докато плъхове и кучета трябвало да останат с тяло, насочено към съответната лампа, енотите можели да се суетят из клетката си, докато ги “попитат”. Само децата можели да се конкурират с тях.
Защо тогава обещаващото лабораторно животно е изоставено?
Хънтър описва подробно трудностите на поддържането на голяма колония еноти, достатъчна за статистически значими експериментални резултати.
През зимата енотите се отдавали на мързел и не напъвали иначе хитрите си мозъци. Но напролет ставало още по-страшно, защото зверчетата били обхващани от масов мерак за пътешествия. Тогава успявали да се измъкнат от килиите и да се укрият във вентилационните системи на лабораториите. През 30-те години един от най-големите привърженици на ползването на миещи мечки в науката - Леон Уитни, пожелал да създаде порода еноти, които да са “кротки и надеждни като най-добрите кучета”. С цел улесняване на изследванията, разбира се.
Ядец. След многогодишни опити учените вдигнали ръце от непослушните подопитни.
Дори най-ентусиазираните изследователи на миещите мечки се предали пред сложността на работата с тях. Американските психолози, изследващи поведението, предпочели лабораторните мишки и гълъбите за своите експерименти. Така те спечелили войната за бъдещето на науката си, отхвърляйки направленията, които предполагали по-голяма роля за инстинктите и дори ума при животните, отколкото простите реакции на дразнители.
Според научния историк Майкъл Петит това е лишило съвременната наука от поне две много важни насоки в опознаването на умствените процеси при животните и човека – важността на докосването (осезанието) и ролята на спонтанното любопитство. Минават близо 50 години, преди тези въпроси отново да се повдигнат в академичните сфери.
Автор: Петър Кънев
